Брут тръсна глава с отвращение,
— Той няма нужда от никого. Само от последователи. Омръзна ми. Бях вярното му куче цял живот. Това също може да свърши, както и всичко останало. — За миг затвори очи, обладан от спомени и болка.
Тя докосна бузата му с ръка, но той се дръпна и това я нарани.
— А помисли ли изобщо какво ще правиш? — попита тя с по-твърд глас. — Мислил ли си как ще живееш? Или дали трябва синът ми да се задоволи с наемническа работа и дребни кражби? Как ще се изхранваш?
— Малко съм стар, за да си търся друг живот, майко, не мислиш ли? Аз съм римски военачалник и знам как да обучавам войници. Винаги ще има място за мъже като мен. Ще отида достатъчно далече и ще остана там. Ще обучавам армия за някой друг и няма повече да видя Рим, докато Юлий е тук. Може би ти предпочиташ да остана и да му целувам краката до края на живота си, но няма да го бъде.
— Но ти трябва да говориш с Юлий — каза тя. Очите й молеха. — Или не. Нека аз говоря с него. Остани тук за час, а аз ще отида да го видя. Той те обича, Брут. Също толкова, колкото и аз.
Той се изправи и тя стана заедно с него. Не искаше да го пусне да си тръгне.
— Накрая ще нарани и теб — тихо каза Брут. — И дори няма да го разбере.
Наклони глава настрана и се загледа как сълзите се стичат по страните й и развалят грима й. Понечи да си тръгне, но тя го улови и с изненадваща сила го привлече в прегръдката си. Дълго го държа мълчаливо. Сълзите й се стичаха по врата му.
— Ти си единственият ми син — най-после каза тя. — Казвала ли съм ти колко горда се чувствах, когато стоеше на арената и тълпата се изправи, за да те приветства? Казах ли ти?
— Да, каза ми. Но аз така или иначе го знаех — промърмори той в косата й. — Ти цялата искреше от гордост — пред всички.
— Нищо ли не искаш да ти кажа? Няма ли да ми дадеш поне час? Не е толкова много.
— Стига, майко — каза той и лицето му се втвърди. — Пусни ме да си тръгна.
— Не, никога — отвърна тя. — Прекалено си ми скъп.
— Какви глупаци сме двамата с теб — каза той. Вдигна ръка и този път тя не се отдръпна, докато синът й попиваше сълзите от очите й. — Написах ли ти, че по време на една от битките носех неговия шлем и плащ?
Тя поклати глава и той сви рамене, загледан в миналото.
— Мислеха, че следват него. Легионите бяха уморени и гладни, имаше много ранени, но всички го следваха, защото си мислеха, че ги призовава за едно последно сражение. Той беше безпомощен, имаше пристъп и не можеше да го направи. Аз ги поведох, защото го обичам повече от всеки друг, когото познавам. Той е бил с мен през целия ми живот и заедно сме видели невероятни места. Заедно покорихме нови страни и, в името на всички богове, трябваше да видиш армиите, които разбихме. Биха могли два пъти да изпълнят нашия малък Рим… а ние ги прегазихме.
— Тогава защо?
— Защото не мога да отдам целия си живот на човек, който изобщо няма представа какво получава. Показа колко ме цени с това, което даде на Марк Антоний.
Сви юмруци.
— Не разбираш ли? Заслужавам повече! Ако беше умрял в Галия, щях да го оплаквам, но щях да заема мястото му и да проправя с меча си свой собствен път. Можех да го направя! В жилите и на двама ни тече нещо, което не притежава никой друг в този град, вече не. Всеки от нас може да се изправи срещу тях и няма да приеме никого като равен — нито като господар. И въпреки това с него съм само слуга. Изпраща ме някъде и аз отивам. Казва ми да остана — и оставам. Можеш ли да си представиш как се чувствам?
Докато говореше, я погали нежно по косата, но очите му бяха далечни и студени.
— Аз съм най-добрият в своето поколение, майко. Можех да управлявам. Но имах лошия късмет да се родя по едно и също време с Юлий. Години наред страдах от това. Посветих живота си на него, а той дори не го забелязва.
Тя най-сетне се отдръпна от него и поклати глава.
— Ти си прекалено горд. Дори и за мой син си прекалено горд. А и си още млад. Можеш да си велик и пак да си му верен.
Гневът изби по страните му.
— Създаден съм за много повече от това! Нима не разбираш?! Във всеки друг град бих могъл да съм владетел! Трагедията е в това, че съм роден в неговото поколение. — Въздъхна нещастно. — Няма как да знаеш. Печелил съм битки, когато Юлий вече се беше отказал. Повеждах легионите, когато вече бяха готови да побягнат. Обучавах военачалници за него. В Галия има места, където сребърната ми броня вече е легенда. Не ми казвай, че съм прекалено горд, защото ти не беше там.
Очите му пламтяха неукротимо.
— Защо трябва да хвърля живота си на вятъра заради него, както направиха много други? Рений умря, за да го спаси. Кабера даде здравето си, защото Юлий го поиска. Тубрук умря, за да спаси жена му. Те бяха добри мъже, но не бих минал през реката с тях, не и заради него. Спечелих Галия за Юлий. Днес е краят. Той получи достатъчно от мен. — Разсмя се с горчивина, която смрази майка му. — Може да премина към Помпей и да му предложа помощта си. Не вярвам да отхвърли това, което мога да му предложа.