— Ти няма да предадеш Юлий — каза Сервилия. Очите й бяха потъмнели от ужас. — Дори твоето безочие не се простира дотам. — За момент си помисли, че може да я удари.
— Моето безочие ли? Така ли го наричаш? И защо не, майко? Като стана дума за очи — къде другаде по света плачат за добри римски военачалници? Може би когато Юлий дойде да ме търси, ще му кажеш, че може да ме намери в Гърция, на противниковата страна. Може би тогава ще разбере какво е загубил.
Освободи се от разтрепераните й ръце и се подсмихна на дирите, които сълзите бяха оставили по грима й. Възрастта й вече не беше скрита и той се зачуди дали ще я види отново.
— Аз съм твой син, Сервилия. И имам достатъчно гордост, за да не го следвам повече.
Тя го погледна в очите и видя в тях яростна решителност.
— Той ще те убие, Брут.
— Както винаги ме подценяваш, Сервилия. А може би аз ще го убия. — Той кимна в знак, че са приключили разговора, и й целуна ръка, преди да си тръгне.
Останала сама, Сервилия бавно седна. Ръцете й трепереха и тя ги стисна за малко, преди да посегне към сребърното звънче. Една робиня дотича и се стресна от онова, което бе останало от сутрешните им усилия.
— Донеси боите и маслата си, Талия. Трябва да поправим щетите, преди той да дойде.
Брут яздеше по улици далече на изток от форума. Нямаше желание да среща никого от хората, които напускаше. Самата мисъл, че може да се наложи да говори с тях, го караше да бърза, за да преодолее сковаващото нещастие.
Яздеше, без да го е грижа за гражданите и робите, които отскачаха от пътя му. Искаше да остави всичко зад себе си и да стигне до брега: там щеше да се качи на първия кораб. Познатият град обаче сякаш объркваше решението му — всеки завой му носеше нови спомени. Беше си мислил, че почти нищо не го свързва с народа му, но вместо познати лица откри, че болезнено познава виковете на уличните търговци, цветовете и дори миризмата и на най-тесните улички.
Въпреки че беше на кон, щъкащите граждани успяваха да се движат наравно с него, докато яздеше сред тях — подтичваха неспирно от едно място до друго и някак си го повличаха в общия си поток. Усещаше алчните погледи на собствениците на конюшни, докато яздеше в тръс по търговските улици. Всичко му беше все по-познато… но се изненада, когато осъзна, че язди към дюкяна на Александрия.
Там го очакваха грозни спомени. Мислеше за безредиците, при които беше ранен. Въпреки това изпита гордост, че е спасил онези, които не можеха да се защитават сами, и се поизправи на седлото.
Видя я на ъгъла, тъкмо докато хващаше юздите, за да слезе от коня. Беше с гръб към него, но той би я познал навсякъде. Ръцете му замръзнаха, защото един мъж до нея я прегърна през кръста с нехайна небрежност. Брут замислено присви устни и кимна. Беше вцепенен от по-голяма загуба. Писмата на Александрия бяха спрели преди много време, но по някакъв начин той беше смятал, че тя го чака, че животът й може да тече само докато той е до нея. Тръсна глава, после видя едно мърляво хлапе до го гледа от пресечката между дюкяните.
— Я ела насам, момче — подвикна му и му протегна сребърна монета.
Хлапето приближи и Брут се намръщи, като видя колко е кльощаво.
— Познаваш ли жената, която работи в този дюкян? — попита Брут.
Момчето хвърли поглед към двойката на ъгъла, което само по себе си беше отговор на въпроса. Брут не проследи погледа, само му протегна монетата и попита:
— Тя добре ли е?
Момчето го изгледа цинично, после погледна монетата и очевидно се почувства раздвоено между страха и нуждата.
— Всички я познават. Обаче не ме пуска в дюкяна.
— Сигурно си откраднал някоя брошка — каза Брут и му намигна.
Момчето само сви рамене и попита:
— Какво искаш?
— Искам да знам дали носи пръстен — отвърна Брут.
Хлапето помисли за момент, после си избърса носа.
— Пръстен на робиня ли?
Брут се засмя.
— Не, момче. Златен брачен пръстен на четвъртия пръст.
Момчето все още изглеждаше подозрително, но очите му не се откъсваха от обещаната награда. Най-после взе решение и подложи шепа за монетата.