— Носи. Имала и бебе. Но дюкянът е на Табик. Той веднъж ме удари.
Брут се усмихна и пусна монетата в шепата му. После, във внезапен пристъп на щедрост, бръкна в кесията си и извади една жълтица. Изражението на момчето се промени в мига, в който я видя, и премина от доверие в изплашен гняв.
— Искаш ли я? — попита Брут.
Хлапето изчезна с невероятна бързина. Несъмнено никога не беше виждало злато и явно смяташе, че притежанието на подобна вещ ще му донесе смърт. Брут въздъхна. Ако местните разбойници разберяха, че притежава подобно съкровище, вероятно щеше да се случи точно това. Поклати глава и прибра монетата в кесията.
— Знаех си, че си ти — чу се глас.
Брут се обърна и видя Табик. Златарят пресече улицата и потупа коня му по шията. Плешивата му глава блестеше, останалите му бели коси се спускаха по гърба, но все още беше як.
— Че кой друг? — отвърна Брут и се насили да се усмихне.
Табик закуцука напред, потупа коня по муцуната и видя очите на Брут — все още зачервени от сълзи и гняв.
— Ще влезеш ли да пийнем? — попита златарят. — Ще намеря кой да се погрижи за прекрасния ти жребец. — И като видя, че Брут се колебае, добави: — Имам вино с подправки. Цяло котле ми е прекалено много.
Каза го небрежно, за да улесни Брут, ако реши да му откаже. Вероятно точно затова Брут кимна и слезе от коня.
— Е, може за по едно. С много подправки. Тази нощ ме чака дълъг път.
Дюкянът почти не се беше променил. Огромните маси бяха все така стабилни, жаравата блестеше в червено под решетките. Пейките и инструментите изглеждаха като нови, но миризмата на масла и метал беше като връщане в старите спомени. Брут вдиша, усмихна се и се поотпусна.
Табик забеляза промяната в настроението му, вдигна котлето от края на огнището и каза.
— Мислиш за бунтовете, нали? Да, тежки дни бяха. Имахме късмет, че оцеляхме. Май така и не ти благодарих, че ни помогна.
— Благодари ми — отвърна Брут.
— Сядай, момче, и опитай това тука. Някога беше зимната ми напитка, но добре затопля и през летните вечери. — Табик наля вино в една метална чаша и я уви в кърпа, преди да му я подаде.
Брут внимателно я взе и вдъхна аромата.
— Какво слагаш?
Табик сви рамене.
— Разни билки от пазара. За да съм честен, зависи какво мога да намеря. Суша ги. Александрия казва, че всяка година имало различен вкус.
Брут кимна — разбираше накъде клони възрастният мъж — и каза:
— Видях я.
— И аз така си помислих. Съпругът й дойде да я прибере точно преди да те видя — отвърна Табик. — Добър мъж.
Брут почти се усмихна на видимото притеснение на бижутера.
— Не съм се върнал, за да отварям стари рани. Единственото, което искам, е да стигна възможно най-далече оттук. Няма да я притеснявам.
Табик — макар да не беше изглеждал напрегнат — явно се отпусна. Седяха в спокойно мълчание. Брут отпи глътка и се намръщи.
— Горчи. И киселее.
Табик сви рамене.
— Че кой хаби добро вино, като го грее? Обаче е силно, ще видиш.
И наистина — горчивата топлина малко отпусна напрежението в гърдите му. За момент Брут се поколеба. Не искаше да освободи дори частица от насъбралия се в него гняв. Яростта беше нещо, на чийто прилив винаги се наслаждаваше. Тя му носеше някакво освобождаване от отговорност и да я усеща как го напуска беше като да се изправи лице в лице със самосъжалението. Въздъхна и подаде чашата на Табик да я напълни отново.
— Не ми приличаш на човек, който току-що се е прибрал у дома — отбеляза старият мъж.
Брут го погледна и се напрегна.
— И какво от това?
Табик изсърба чашата си, после се оригна в шепа; обмисляше как да продължи.
— Последния път ми хрумна, че не приличаш на човек, който се оплита в проблеми. Какво се е променило?
— А хрумвало ли ти е, че може да не искам да говоря за това? — изръмжа Брут.
Табик отново сви рамене.
— Ако искаш, можеш да си допиеш питието и да си тръгнеш. Това няма да промени нищо. Винаги ще си добре дошъл тук.
Обърна гръб на Брут, свали котлето и пак напълни чашите.
— Според мен си е добро — отбеляза Табик. — И е силничко.
— Съжаляваш ли за нещо, старче? — попита Брут.
— Знаех си, че нещо те тревожи — изсумтя Табик. — Ако можех да върна времето, сигурно щях да променя някои неща. Може би щях да съм по-добър съпруг. Откакто се откъснеш от гръдта на майка си, винаги има неща, които ти се иска да не си правил, но пък открих, че това не е чак толкова зле. Малко вина е накарала доста хора да живеят по-добре, отколкото биха живели иначе — опитват се да изравнят блюдата на везните, преди да пресекат реката.