Брут погледна настрани. Табик седна — мръщеше се от болките в ставите.
— Винаги съм искал нещо повече от това — най-сетне каза Брут.
Табик отпи; парата се издигаше към ноздрите му. След малко се засмя:
— Знаеш ли, винаги съм смятал, че точно в това е тайната на щастието. Има хора, които знаят стойността на милата съпруга и децата, които не ги посрамват. Вероятно те са онези, които са преживели най-много трудности на младини, не знам. Виждал съм мъже, които всеки ден се чудят дали да ядат, или да нахранят децата си, но дори и тогава се чувстват доволни.
Вдигна очи към Брут. Мъжът в сребърната броня усети погледа му и се намръщи.
— Но има и други, които сякаш са родени с празнина в себе си — продължи тихо Табик. — Те искат и искат, докато не се разкъсат на парчета. Не знам с какво започва нуждата в човека, нито как спира — освен със смъртта.
Брут го погледна въпросително.
— Да не се опитваш да ми кажеш, че след всичко това трябва да си намеря добра жена?
Табик поклати глава.
— Нямаше да дойдеш да ме питаш дали съжалявам за нещо, ако няма неща, за които ти да съжаляваш. Каквото и да си направил, надявам се да можеш да го поправиш. Ако не можеш, то ще остане с теб доста време.
— Налей ми още — каза Брут и му подаде чашата си. Знаеше, че виното го замайва, но се радваше на това. — Проблемът при твоята селска философия е… — започна Брут, като отпиваше от напълнената чаша. — Проблемът е, че сред нас трябва да има и някой, който да иска повече и повече, иначе докъде ще стигнем? — Намръщи се, докато обмисляше собствените си думи. — Ще си останем на едно място.
— Щяхме да сме по-щастливи — отвърна Табик. — Да създадеш семейство и да се грижиш за него не е лека работа. Може и да не изглежда кой знае какво за облечените в броня римски военачалници, но е спечелило поне моето уважение. За нас няма триумфи.
Подправеното вино, особено на празен стомах, беше по-силно, отколкото Брут беше очаквал. Знаеше, че философията на Табик има недостатъци, но не можеше да намери точните думи, за да му ги покаже.
— И двете са нужни — най-после каза той. — Трябва да имаш мечти, иначе какъв е смисълът? Дори кравите отглеждат семейства, Табик. Дори кравите.
Табик го погледна обидено.
— Никога не съм виждал по-лошо пиянство, кълна се. Сега пък крави!
— Човек получава една възможност — продължи Брут, като вдигна пръст. — Една възможност, от раждането до смъртта. Да направи каквото може. Да бъде запомнен. Една-единствена възможност. — Загледа се в червения блясък на пещта в сгъстяващия се мрак.
Изпразниха котлето, чак до горчивата утайка на дъното. Брут отдавна бе спрял да говори и дори да кима, когато Табик най-после го отведе, все още в доспехи, до един нар в задната стаичка. На вратата се поколеба, загледан в проснатия Брут, който вече хъркаше.
— Дъщерите ми ме помнят всеки ден — тихо каза Табик. — Надявам се да вземеш правилното решение, момче. Наистина се надявам.
Юлий махна парче наденица с копър от зъбите си и се усмихна: гледаше как пияните гости стават все по-разюздани, докато луната се снишаваше към хоризонта. Музиката бе станала по-забързана — виното се изливаше и в гърлата на музикантите. Тъпаните и свирките излизаха от ритъм, охлузените пръсти на свирачите на цитра отскачаха от струните. Откакто беше дошъл, не беше чул от тях нито една траурна песен или балада. Изпълненията им чудесно пасваха на настроението му. Храната също беше прекрасна след толкова време на войнишки дажби.
Поканата беше една от десетината, получени до залез-слънце. Домакинът, Касий, беше един от останалите в града сенатори и Юлий искаше да го привлече. Само първият час премина в разговор и запознанства — все пак из целия град се лееше безплатно вино и всички, изглежда, бяха решени да се подчинят на заповедта му да празнуват… и ставаха все по-разюздани.
Юлий почти не слушаше някакъв пиян търговец, който явно напълно се беше възстановил от първоначалното си почтително вцепенение. Мъжът прескачаше от тема на тема. Трябваше му само кимване от време на време, за да продължи. Докато той говореше със сияещо лице, Юлий оглеждаше дошлите на тържеството млади жени. Беше напълно наясно с факта, че повечето от тях са дошли заради него. Някои проявяваха доста безсрамие в битката за погледа му и той вече беше преценил не една като вероятна компания в леглото му за тази нощ. Лицата им бяха поруменели от възбуда — червеното вино повдигаше духа им и гледката бе наистина хипнотизираща. Юлий беше прекарал доста време по бойните полета, а там имаше малко възможности да се наслади на женска компания. Брут наричаше това „да си начешеш крастата“, но за Юлий жените означаваха много повече.