— Не дойде при мен — студено каза Сервилия, когато Юлий се качи.
Винаги бе изглеждала красива на лунна светлина и за момент Юлий изпита удоволствие дори само да я изпива с поглед.
— Омръзна ми, Юлий — сопна се тя. — Трябваше да дойдеш, както обеща. Имаме да обсъждаме важни неща.
Кочияшът плесна коня с камшика и колелата затрополиха по каменните улици.
Глава 6
Лятното утро беше сумрачно и хладно.
Брут се изми със студена вода до кръста и се почувства малко по-добре. Беше поел риск, като остана в града през нощта. Юлий можеше да използва това време, за да стегне хватката си над Рим. Вероятно хората му пазеха портите и можеше да му се наложи да излъже нещо, за да излезе. Замисли се дали да не свали бронята, но конят носеше клеймото на легиона, а войниците много повече щяха да се заинтересуват от крадец на коне, отколкото от военачалник, излязъл да поязди рано сутринта.
Разговорът с Табик бе подействал като балсам за отворената му рана, но щеше да е по-добре, ако бе поел направо към брега.
Навъсено подхвърли една монета на конярчето и пое по улицата.
Най-близката порта беше Квиринал, но вместо това Брут се насочи към Есквилин на изток. Това беше търговска порта и въпреки ранния час щеше да има много хора. С малко помощ от боговете щеше да мине през нея без никакви проблеми.
Потеше се от отровите на изминалата нощ. Дори самата мисъл за оптимизма, с който бе пристигнал в града заедно с останалите, го ядосваше, той се мръщеше, погледът му се изостряше и хората, които забележеха изражението му, свеждаха очи, докато не отминеше.
Имаше само едно място на света, където щеше да е добре дошъл, макар че го каза на майка си в пристъп на горчивина. Защо трябваше да слага на едното блюдо на везните старото приятелство, а на другото — собствения си живот? В крайна сметка за Юлий приятелството не означаваше нищо. Най-сетне това се беше изяснило. Нямаше да настъпи денят, в който Юлий да се обърне и да каже: „Ти от самото начало ми беше дясната ръка“, и да му даде страна или трон, или нещо друго, което да си струва.
Мина през Есквилин със смешна лекота — не бе имало за какво да се притеснява. Юлий не беше предупредил пазачите и Брут небрежно отвърна на поздрава им. Щеше да отиде в Гърция. Щеше да отиде при Помпей и да покаже на Юлий какво е загубил поради пренебрежението си.
Щом излезе от Рим, Брут препусна бързо и дръзко. Ездата беше като освобождаване, противоотрова за неприятните последици от греяното вино. Познатите действия му помагаха да приспи мислите си и той постепенно влезе в ритъма на конен съгледвач. Не искаше да започва с безкрайното самоанализиране, което знаеше, че ще последва решението му да напусне Юлий, и въпреки че тази мисъл беше надвиснала над него като буреносен облак, се наведе над врата на коня и се съсредоточи върху пътя пред себе си.
Гледката на крачеща колона прекъсна унеса му и го върна към реалността и решенията, които трябваше да вземе. Дръпна рязко юздите, така че конят се изправи на задните си крака. Дали пък Юлий не беше изпратил хора да пресекат пътя му? Загледа се във виещата се в далечината колона легионери. Не носеха знамена. Брут завъртя жребеца в кръг. На юг нямаше военни сили, които да не са били привикани заради заплахата от война. Легионът на Помпей беше тръгнал с него, а доколкото му беше известно, галските ветерани бяха в града. Но бе прекарал нощта в дюкяна на Табик. Юлий като нищо можеше да е изпратил хора да го догонят.
Самата мисъл за това върна гнева и гордостта му. Пренебрегна първия импулс да заобиколи колоната и пое към нея в тръс, готов да пришпори жребеца си при първия знак за опасност. Юлий не би могъл да изпрати конница, почти беше сигурен в това. Наближи и видя, че в колоната няма коне. Това му донесе дълбоко облекчение. Беше обучавал извънредните как се преследва самотен ездач и знаеше, че не биха проявили никаква милост към предател, дори към човека, който ги беше водил в Галия.
Ходът на мислите му го накара несъзнателно да се намръщи. Досега не се беше замислял какво ли ще си кажат хората, които беше напуснал, щом научат, че се е махнал. Нямаше да разберат причините му. Приятелите, които го познаваха от години, щяха да се почувстват оскърбени. „Домиций няма да повярва“, помисли си горчиво. Октавиан щеше да е съкрушен.
Чудеше се дали Регул ще го разбере. Все пак и той беше предал господаря си. Не, едва ли би намерил съчувствие от него. Яростната вярност, която Регул бе проявил към Помпей, се беше прехвърлила върху новия му господар с едно шеметно завъртане. Регул беше фанатик. За него нямаше половинчати положения и ако Юлий му наредеше, щеше да преследва Брут до края на света.