Марк Антоний не отговори. Юлий изсумтя отвратено. Сандалите му тракаха по мраморния под. Стигна до стената, спря и се обърна. Не можеше да си спомни кога за последно е спал, умът му беше блокирал.
— Прав си. Трябва да намалим тежестта на удара от това, че Брут е отишъл при тях. Помпей ще го разгласи надлъж и шир, ако има някакъв разум, но ако посеем недоверие, може и да погуби нашия безценен военачалник. Хората знаят ли вече, че ни е напуснал?
— Някои ще разберат, но едва ли ще предположат, че е отишъл при Помпей — отвърна Марк Антоний. — Това е невероятно. Дори няма да им хрумне.
— Значи някой трябва да изстрада най-ужасното, за да поправи предателството му — навъсено каза Юлий. — Но когото и да пратим, не бива да знае истината. Тогава няма как да му я измъкнат с огън. Трябва да му се каже, че Брут е все още един от нас, но играе деликатна роля. Вероятно можем да допуснем да дочуе тайната, така че да не стане подозрителен. Кого можеш да изпратиш?
Военачалниците се спогледаха с нежелание. Едно беше да водиш бойците си на смърт, но това беше мръсна работа. От друга страна, трябваше да се свърши.
Марк Антоний се изкашля.
— Има един, който работи за мен преди време. Достатъчно е непохватен, за да го заловят, ако го изпратим сам. Казва се Цецилий.
— Има ли семейство? Деца? — попита Юлий през стиснати зъби.
— Не знам — отвърна Марк Антоний.
— Ако има, ще им изпратим кръвнина, след като той напусне града — каза Юлий. Не му се стори достатъчно.
— Да извикам ли Цецилий с твое позволение? — попита Марк Антоний.
Както винаги, последната заповед и крайната отговорност беше на Юлий. Той се подразни, че Марк Антоний няма да поеме товара с няколко прости думи. Брут би го направил — но Брут се оказа предател. Вероятно беше по-добре да е обграден от по-слаби мъже.
— Да. Да дойде. Сам ще дам заповедите — каза Юлий.
— Трябва да изпратим с него убиец, за да сме по-сигурни — внезапно се намеси Октавиан. Всички се обърнаха към него, а той ги гледаше без притеснение. — Какво толкова? Регул каза това, което всички мислим. Аз ли единствен ще го повторя? Брут е мой приятел толкова, колкото и на всеки от вас, но смятате ли, че трябва да живее? Дори да не каже нищо на Помпей или пък този шпионин да отслаби позициите му, той трябва да бъде убит.
Юлий го стисна за раменете и Октавиан наведе глава — не можа да го погледне в очите.
— Не. Няма да изпратя убиец. Никой друг няма право да взема такова решение, Октавиане. Аз няма да заповядам смъртта на свой приятел.
При последните му думи Октавиан вдигна глава и очите му проблеснаха от ярост. Юлий го стисна по-здраво.
— Може би и аз трябва да споделя вината за Брут, момче. Не видях признаците, преди да си тръгне, въпреки че сега ми се струват очевидни. Бях глупак, но това, което направи той, в крайна сметка не променя нищо. Независимо дали Помпей ще го вземе за свой военачалник, или не, ние трябва да отидем в Гърция и да се бием срещу тези легиони. Ако Брут е там, когато отидем, ще заповядам да бъде запазен жив. Ако боговете го убият с копие или стрела, моите ръце ще са чисти. Но ако преживее предстоящата война, няма да отнема живота му, преди да поговоря с него, а вероятно дори и тогава. Помежду ни има прекалено много, за да мисля другояче. Разбираш ли?
— Не — отвърна Октавиан. — Изобщо.
Юлий пренебрегна гнева в гласа му.
— Надявам се да го разбереш с времето. С Брут сме кръвни братя, заедно сме повече години, отколкото мога да си спомня. Няма да заповядам да го убият. Не и днес, за това, което направи, нито никога. Ние сме братя, независимо дали той е решил да го забрави.
Глава 7
Липса на обичайната суматоха от търговски и легионерски галери беше странна за такова ключово южно пристанище като Брундизий. Когато изкачи последния хълм с изтощените кохорти, Брут се разочарова, че не видя на кея нищо по-голямо от лодки за ловене на омари. Опита се да си спомни дали познава квестора на пристанището, после сви рамене. Който и малък контингент от римски войници да бе разположен тук, нямаше да може да им попречи. Освен самия Рим, нищо на юг не можеше да им създаде неприятности.
Кохортите го последваха надолу към пристанището, без да обръщат внимание на погледите и сочещите пръсти на местните жители. За повечето бойци това беше странно чувство, но Брут беше свикнал с враждебните територии и без да се замисля, се върна към навиците си от Галия. Доскоро гледката на войници би донесла мир и ред, но при надвисналата гражданска война всички естествено бяха изплашени. Не беше приятно да гледат лицата на хората, които отстъпваха при вида на двете кохорти. Въпреки опита си Брут не можеше да пренебрегне ясно доловимото неудобство и усети, че става все по-раздразнителен, докато водеше колоната към пристанището.