Докато яздеше, му беше лесно да мечтае за бъдещето и да поема по най-преките пътеки през скалистите поля и долини. Ако пристигнеше в лагера на Помпей с две кохорти, щеше да има влияние още от първия момент. Ако беше сам, щеше да разчита на прищявката на Помпей кога евентуално ще получи хора, които да командва. А тази мисъл не беше приятна. Отначало Помпей нямаше да се осмели да му се довери и имаше голяма вероятност да се окаже на първата линия сред пешаците. Сребърната му броня щеше да привлича Десети като нощни пеперуди и едва ли щеше да преживее първата битка. Вероятно се нуждаеше от хората на Сенека дори повече, отколкото те се нуждаеха от него.
Пейзажът на юг от Рим нямаше нищо общо с тучните равнини на севера. Малките стопанства оцеляваха с отглеждането на маслини и лимони с дебела кора върху усукани дървени решетки. Всичко беше спаружено от жегата. Мършави кучета джавкаха около коня в момента, в който забавеше ход, а прахта се набиваше в гърлото му. Тропотът на копитата изкарваше хората от къщите им. Наблюдаваха го с подозрение, докато не напуснеше земите им. Бяха тъмни и твърди като земята, която обработваха. По кръв бяха много повече гърци, отколкото римляни, останки от по-стара империя. Никой не извика след него, не му махна и той се зачуди дали изобщо се сещат за великия град на север. Някак си се съмняваше. За тях Рим беше друг свят.
Спря при един кладенец и завърза юздите за някакво закърняло дърво. Нямаше въже, но имаше кофа. Обърна се към малката къща от бял камък близо до кладенеца. Един мъж го наблюдаваше, настанен удобно на грубата пейка до вратата. Дребно куче лежеше изплезило език в краката му — беше му прекалено горещо, за да излае по непознатия.
Брут погледна нетърпеливо към слънцето, после извика:
— Вода? — И вдигна шепи, и се престори, че пие.
Мъжът го гледаше твърдо. Очите му изследваха всяка подробност от бронята и униформата.
— Можеш ли да платиш?
— Там, откъдето съм, не искаме пари за няколко глътки вода — сопна се Брут.
Мъжът сви рамене, стана и тръгна към вратата.
Брут се загледа в гърба му. После попита:
— Колко? — И посегна за кесията си.
Стопанинът изпука ставите на ръцете си и като че ли се замисли. Накрая каза:
— Един сестерций.
Това си беше живо обирджийство, но Брут кимна, извади една монета и му я подаде. Мъжът започна да я разглежда, сякаш разполагаше с цялото време на света. После влезе в къщата и изнесе шито кожено ведро и дълго въже.
Брут посегна да ги вземе, но домакинът се дръпна със завидна бързина.
— Остави на мен — каза и мина покрай Брут.
Кучето с усилие се изправи и тръгна след него, спираше само за да оголи жълтите си зъби към Брут. Той се зачуди дали гражданската война ще стигне до тези хора. Съмняваше се. Щяха да продължат да изчоплят живот от неплодородната земя и ако от време на време покрай тях преминеше по някой войник, това едва ли щеше да има значение.
Гледаше как стопанинът вади ведрото и го поднася на коня да пие — правеше всичко изнервящо бавно. Най-после ведрото стигна и до Брут и той пи жадно — студената вода течеше по гърдите му. Мъжът го гледаше без любопитство. Брут свали меха от седлото си и каза:
— Напълни го.
— Един сестерций — отвърна мъжът и протегна ръка.
Брут се разгневи. И това ми било честни и гостоприемни селяни.
— Напълни меха или ще ти хвърля кучето в кладенеца — каза и посочи празния мех.
Животното отвърна на гласа му с още един жалък опит да оголи жълтите си зъби. Брут се изкушаваше да извади меча, но разбираше колко смешно ще изглежда. У мъжа и кучето му не се забелязваше и следа от страх и Брут изпита неприятното подозрение, че селянинът ще се разсмее на заплахата му. Под натиска на протегнатата ръка изруга и извади още една монета. Мехът беше напълнен със същото спокойно безгрижие и Брут го върза на седлото, без да каже нищо.
Яхна коня и понечи да приключи срещата с някаква хаплива забележка. За негов яд, мъжът вече се отдалечаваше, като прилежно навиваше въжето около ръката си. Брут се замисли дали да не подвикне след него, но преди да реши какво да каже, селянинът изчезна в къщата и малкият двор стана така спокоен, както когато Брут бе пристигнал. Той пришпори коня и пое към Тарентум; водата бълбукаше в меха зад него.
Щом излезе от долината, усети първия полъх на солен ветрец — само полъх, който изчезна почти толкова бързо, колкото се появи. След час бързо препускане огромната синя шир блесна пред очите му. Както винаги, това подобри настроението му, въпреки че напразно търсеше следа, която би му подсказала за движение на галера. Сенека и хората му щяха да тръгнат след него и не искаше да излъже очакванията им, когато стигнеха до пристанището.