— Заради теб се надявам да е така — каза капитанът.
Това беше малка отплата, задето го беше принудил да отстъпи, но изпита задоволство, когато Брут отклони поглед. Спомни си как в Гърция младият Цезар се справи с Митридат. Ако Брут беше видял това, вероятно би помислил повече, преди да избере за свой господар Помпей. Гадитик се надяваше, че арогантният военачалник в сребърна броня ще получи тежък урок, когато му дойде времето.
Когато и последните войници се качиха на борда, капитанът ги последва и Брут остана сам на кея. Слънцето се спускаше на запад към Рим. Той пое дълбоко дъх, събра сили и стъпи на палубата. Беше загърбил всичко и всички и за момент гърлото му се стегна от спомените, които нахлуха в съзнанието му.
Галерата се плъзна по водата. Припяването на робите на греблата под краката му звучеше приспивно.
Глава 8
По време на гласуването градът беше затворен, а портите запечатани. Тълпата на Марсово поле беше шумна и весела, все едно изборът на консул беше официален празник, а не отхвърляне на Помпей и неговия сенат. Слънцето печеше и мнозина предприемчиви граждани даваха срещу бронзова монета малко сянка под тентите, които предвидливо бяха разпънали на полето. Миризмата на цвъртящо месо, разговорите, смехът, виковете на търговците се смесваха в какофония, която носеше усещането за живот и дом.
Юлий и Марк Антоний се качиха по стъпалата на платформата, вдигната от дърводелците на легиона. Стояха заедно в бели тоги, поръбени с пурпур. Юлий носеше лавров венец — тъмните листа бяха завързани със златна тел. Рядко излизаше пред хора без него и някои разправяха, че така искал да прикрие олисяващата си глава.
Десети беше излъскал до блясък броните си и стоеше в охрана на новите консули. Държаха копията и щитовете си готови за сигнал за тишина, но Юлий беше доволен просто да стои и да гледа над главите на огромната тълпа.
— Последния път, когато бях избран тук за консул, ми предстоеше Галия — каза той на Марк Антоний. — Бях съюзник с Помпей и Крас. Сега това ми се струва като в някакъв друг живот.
— Не си си губил времето — отвърна Марк Антоний и двамата се усмихнаха, като си спомниха изминалите години. Както винаги, Марк Антоний изглеждаше така, сякаш е издялан от най-добрия римски камък. Понякога Юлий се дразнеше, че от всички, които познава, Марк Антоний е най-близо до начина, по който би трябвало да изглежда един консул на Рим.
Имаше силно лице и властна стойка, в съчетание с естествено достойнство. Юлий беше чул, че жените в Рим започват да кокетничат и да се изчервяват, щом го видят.
Знаеше, че е направил правилния избор, като го беше избрал да оглави сената. Марк Антоний беше верен, не както Регул, при когото една небрежна дума би могла да изпрати бърза смърт на враговете му. Марк Антоний беше дълбоко загрижен за републиката и щеше да й даде живот, докато Юлий е в Гърция. Беше показал безразличие към богатството, каквото можеха да имат само родените в разкош. Можеше да му се има доверие и Юлий нямаше нужда да се притеснява, че безценният му град ще страда, докато е той далече. Той най-добре от всички познаваше крехката природа на мира и уроците на Клодий и Милон не бяха изтрити в съзнанието му дори и след престоя в далечна Галия. Рим имаше нужда от силна ръка, за да може мирът да разцъфти. Помпей никога не би му дал тази възможност.
Юлий се усмихна малко криво — знаеше, че той също не е човек, който може да управлява един мирен град. Беше изпитал прекалено голямо удоволствие от завоюването на Галия и Британия, за да прекара оставащите му години в успиващи дебати. Беше достатъчно загрижен за закона, когато можеше да го промени, за да отговаря на вижданията му, но досадното управление, което идваше след това, беше като бавна смърт. Също като Помпей, той предпочиташе да разкъса кожата на удобството и да търси нови места и нови битки. Имаше нещо закономерно в това, че последните лъвове на Рим трябваше накрая да се изправят един срещу друг. Помисли си, че дори да го нямаше проблема с Помпей, пак би дал властта на Марк Антоний, дори и за кратко. Вероятно щеше да тръгне да завоюва Африка или да тръгне по стъпките на Александър на изток, към далечните странни земи.
— Дали не трябва да се обърнем към народа, консуле? — каза той и направи знак на един центурион от Десети.
Войниците около платформата удариха три пъти с копията по щитовете си и настана такава тишина, че можеха да чуят шепота на вятъра по Марсово поле. Тълпата стоеше, изпълнена с уважение, после някои подеха радостни възгласи и останалите ги последваха, преди Юлий да може да заговори. Ревът се понесе над цялото поле — рев от хиляди гърла. Слънцето печеше.