Брут излезе навън и препаса меча си — и остави Лабиен и стария глупак да подготвят плановете си. „Подхождат си“, помисли си. Дори у Лабиен да бе имало и искрица жизненост, тя бе изсушена в пещта на годините в Гърция, а Помпей си беше изгубил смелостта заедно с младостта си.
Погледна зад себе си и се намръщи, като видя двамата мъже, на които Лабиен беше поръчал да следят всяко негово движение. Отначало прие присъствието им — казваше си, че би направил същото. Как биха могли да вярват на военачалник от Галия, толкова години бил дясната ръка на Цезар? Но месеците минаваха, Помпей оставаше резервиран и несправедливостта на ситуацията започваше да го измъчва все повече и повече. Брут познаваше врага на Помпей по-добре от всички на света и знаеше, че може да е ключът към унищожаването му. Вместо това писарите на Помпей приемаха предложенията му почти като обида. Брут вече се чудеше дали просто не ги изхвърлят. Това беше горчива ирония и постоянната сянка на хората на Лабиен този следобед го дразнеше повече, отколкото обикновено.
Намръщи се и тръгна. Знаеше, че вървят след него. Вероятно беше време да ги накара да се поизпотят малко повече от обикновено, за да получат възнаграждението си. Познаваше достатъчно добре Дирахий след три месеца престой тук и за първи път реши да пренебрегне вътрешния си глас, който му казваше да си кротува, докато не му повярват. Просто внезапно му дойде до гуша от всичко това и когато свърна зад ъгъла, се затича под изненадания поглед на един каруцар и воловете му.
Хукна по някаква уличка и тича до края й, без да погледне назад. Това беше едно от нещата, на което го беше научил Рений тук, в Гърция. Когато бягаш, погледът назад може само да те забави. Нали знаеш, че те преследват, какво има да гледаш?
Поради постоянните тренировки беше в отлична форма като всички войници на Помпей и се чувстваше така, сякаш може да тича цял ден. Една отворена врата изглеждаше приканващо и Брут се втурна направо през чуждата къща, и излезе на улица, която не познаваше. Не спря да види дали още го преследват, а продължи да криволичи още половин миля по виещите се улички, за да е сигурен, че се е отървал.
Беше сигурен, че ще докладват за случилото се на студенокръвния Лабиен, въпреки че с това щяха да си заслужат бой с пръчки. Лабиен не беше жесток, но настояваше заповедите му да се прилагат до последната буква и Брут не завиждаше на двамата мъже. Със сигурност щяха да кажат на Помпей и подозренията му щяха да се засилят. Вероятно щеше да изпрати патрули да претърсят улиците. Брут се замисли за положението си. В най-добрия случай щеше да мине час, преди да го заловят. Ако не друго, Лабиен беше много ефикасен и нямаше да му отнеме много време да стегне обръча. Усмихна се. Знаеше, че има само едно място, което си заслужава да се види за толкова кратък период на свобода. Бързо се стегна и затича по-бързо. Сандалите му удряха червената прах на града в ритъм, който би могъл да поддържа с мили.
Веднъж му се стори, че вижда напред тичащи легионери, и за всеки случай зави. Те така и не се появиха. Когато тръгна към центъра и градината, в която знаеше, че ще намери дъщерята на Цезар — красива птичка в клетка, — косата му вече беше мокра от пот, но дробовете му продължаваха да се справят добре.
Както самия сенат, Юлия нямаше съществена роля през месеците, докато чакаха Цезар да изгради флота и да прекоси морето. Брут я бе видял със съпруга й през първите няколко седмици от пристигането си, но когато работата на Помпей се увеличи, тя беше оставена да се развлича сама. Беше странно да му я представят в кабинета на Помпей, толкова далече от имението на Юлий. По време на тази първа среща Брут можа да каже само няколко учтиви думи, но му се стори, че под официалността й припламва искра. Робите на Помпей я бяха гримирали и накиприли с бижута, точно както бе предрекла навремето. Съчетанието на студена резервираност и тежък парфюм се стори на Брут дълбоко вълнуващо — едновременно предупреждение и предизвикателство.
На входа на градината, където Юлия се беше скрила от жегата на следобеда, нямаше никого. Брут знаеше, че Помпей ще е в храма чак до вечерта, а после щеше да отиде на една от скучните си срещи със сенаторите. Жена му често оставаше съвсем сама, ако не се брояха няколкото роби.
Предполагаше, че Помпей е разположил войници някъде наблизо, но когато надникна през портата в прохладния вътрешен двор, не видя никого. Сърцето му заби по-силно от мисълта за възможната опасност. Помпей знаеше, че е срещал Юлия и преди, покрай баща й. Нямаше да е трудно да заподозре нещо повече от обикновено познанство.