Помисли си, че ако си тръгне и не каже нищо, няма да навреди на никого. Част от него искаше да направи точно това, но пък беше приел златото на Сервилия и всичко, което следваше от това.
— Тя струва ли колкото живота ти? — каза внезапно и високо.
Непознатият едва не изпусна Помпея и бързо се обърна към него. Белас побягна и пресече улицата, преди някой да може да вдигне тревога.
Беше си свършил работата и младият мъж знаеше, че е видян. Белас въздъхна, докато наблюдаваше от прозореца хаоса, който последва. Непознатият беше изчезнал. Вероятно за по-сигурно беше прескочил стената на градината. Жени претърсваха района, крещяха проклятия и заплахи. Една дори блъсна вратата на къщата, в която се криеше Белас, но той беше пуснал резето и само се усмихна. Зачуди се дали пък непознатият вече не си беше свършил работата — все пак заслужаваше нещо за усилията си. Но така или иначе, на сутринта със сигурност щеше да има неприятности.
Юлий се прозя и пак посегна към студеното агнешко и печения лук, които бяха останали от нощта. Когато първите сивкави лъчи на зората се показаха над форума, плановете и споровете започнаха да се объркват и той разбра, че е време да сложи край. Адан също се прозяваше широко, след като цяла нощ бе записвал заповеди и бе отбелязвал всички подробности заедно с още двама писари.
Стори му се странно да е в курията без нито един сенатор по пейките. Запълването на местата с военачалниците на легионите му създаваше усещането за военен съд и му се прииска истинският сенат да види ефикасността на тези мъже. През дългите часове на нощта нямаше празни помпозни речи за убиване на времето — имаха да вършат прекалено много истинска работа.
В нарушение на традицията Юлий беше поставил войници на стъпалата на сената, за да попречат на някоя вироглава жена да нахълта вътре. Изглежда, това беше подействало и все пак първата светлина на зората предизвика няколко усмивки по лицата на събралите се като знак, че празникът е свършил и най-после могат да се приберат в леглата си.
Юлий огледа с гордост мъжете, които се бяха събрали по негова заповед. Освен седмината военачалници беше извикал най-старшите центуриони и военни трибуни, за да чуят последните приготовления за напускането на Рим. Повече от триста мъже бяха насядали плътно един до друг по пейките и от време на време дискусията беше бурна и шумна като истински дебати в сената.
Въпреки че беше напрегнат, Юлий изпитваше задоволство от подготовката за войната. Флотата беше готова да отплава от Остия, а сега имаше и достатъчно хора — още три от легионите му бяха дошли на юг и бяха разпънали палатки на Марсово поле. Марк Антоний беше убедителен в ролята си на консул, а всички събрали се знаеха плановете за акостирането в Гърция — без датата, разбира се.
— Още само месец — прошепна Юлий на Домиций, който седеше до него. — После ще сме свободни отново да тръгнем на война.
— Още един залог за голямата игра — отвърна Домиций: напомняше му за разговора край Рубикон.
Юлий се разсмя.
— Всеки път, когато реша, че съм се усъвършенствал в играта, се оказва, че съм играл със завързани очи на много по-голяма дъска. Изпратих Цецилий в Гърция, за да го заловят, но вместо това всеки месец получаваме подробни доклади, които са много по-ценни от злато. Този мъж явно е истинска лисица… а боговете явно имат странно чувство за хумор.
Домиций кимна. Изпитваше същата удовлетвореност, която беше изписана на лицето на Юлий. Докладите на Цецилий бяха жизненоважна част от подготовката им и онези, които знаеха, че е пратен само за да посее семето на недоверието към Брут, тайно се радваха, че планът им поне засега се е провалил. Но дори и в този случай предстоящата война беше само половината от задачата, пред която бяха изправени. Юлий се беше вманиачил по идеята да остави града обезопасен и от месеци работеха, за да подготвят Рим за ръководството на Марк Антоний.
Новите магистрати бяха приели присърце простите наставления, които им бяха дадени: „Работете бързо и не приемайте никакви подкупи“. Страхопочитанието им към Юлий беше достатъчно да се захванат с купчините дела, които се бяха натрупали в месеците преди заминаването на Помпей. Вярно, някои отново бяха влезли в руслото на корупцията, но сега можеха да разчитат единствено на милостта на жертвите си, понеже оплакванията вече се приемаха съвсем сериозно.
Въпреки рязката политическа промяна градът отново работеше. От хората беше поискано доверие и поне за момента те го бяха дали. Когато легионите тръгнеха, Марк Антоний щеше да се радва на доста доброжелателност. Цезар беше удържал на обещанието, което беше дал във форума, и осигури десет кохорти, които да поддържат реда в негово отсъствие. Подсилени с опитни офицери, бойците от Корфиний бяха идеални за целта и Юлий със задоволство утвърди Ахенобарб за техен началник.