Скупчени по палубата и на всяко свободно местенце на галерата, войниците на Десети или спяха, или смазваха оръжията и броните си, за да ги предпазят от морския въздух. Бяха тръгнали със съзнанието, че има един-единствен начин да изненадат гръцките пристанища. Ако се проваляха и изгревът на слънцето ги завареше далече от вражеския бряг, наблюдателните галери на Помпей щяха да ги нападнат и да ги унищожат.
— Никакъв знак за зора, нали? — попита ненадейно Октавиан, доста напрегнато.
Юлий се усмихна в тъмнината.
— Още не. Нощта ще ни пази още малко.
Потрепери от ледения вятър и придърпа плаща си по-плътно около раменете. Вятърът беше силен и се променяше ненадейно. На три пъти от тръгването им от Брундизий гребците се опитваха с всички сили да надмогнат тъмните вълни. При тази скорост вероятно бяха на ръба на изтощението, но нямаше какво да се направи. И те щяха да се удавят, ако не успееха до зазоряване да стигнат брега.
Тъй като само фенерът на първата галера им показваше посоката, не беше трудно да си представят, че са сами в морето, въпреки че наоколо имаше трийсет галери, построени в Остия от най-добрите римски майстори. Те носеха съкровището на Юлий — хората и живота му. С горчивина признаваше факта, че ако умре в Гърция, няма да има син и наследник. Кошмарно краткият му брак беше на устата на целия град и той все още страдаше от това унижение. Бе открил една млада жена, Калпурния, и се ожени за нея изненадващо бързо. Името му беше тема на подигравателни песни от враговете му, които се надсмиваха над отчаянието му да се сдобие със син.
У Калпурния нямаше дори капка от невероятната красота на Помпея. Баща й беше приел брака без миг колебание, сякаш изпитваше облекчение да се отърве от нея. Юлий гледаше грубите й черти без нежност, дори с някаква замъгленост на съзнанието. Тя предизвикваше у него малко страст, но пък произхождаше от благородно семейство, макар и изпаднало в затруднение. Никой в Рим не можеше да постави под съмнение произхода й и Юлий се съмняваше, че би могла да има изкушенията, провалили втората му съпруга.
Намръщи се при мисълта за последната им среща и за сълзите, които Калпурния бе проляла на рамото му. Плачеше повече от всяка жена, която познаваше, въпреки че бяха заедно съвсем отскоро. Плачеше от радост, от възхищение, а също и при най-малката мисъл за неговото заминаване. Месечното й кървене беше започнало в деня преди отплаването му и тя плака и за това. Ако той се провалеше в битката срещу Помпей, нямаше да има възможност да остави след себе си нещо друго, освен спомена за името си. Но това беше неговият път, неговото последно хвърляне на заровете. Това беше истинската игра.
Вдиша дълбоко и остави ледения въздух да нахлуе и в най-дълбоките кътчета на гърдите му. Но напрежението не изчезна. Трябваше да поспи. Наблизо някой похъркваше и Юлий се усмихна. Неговият Десети не можеше да се изплаши от някакво си пътуване от седемдесет мили в тъмнината. Последните три дни бяха тежки за всички. Когато Юлий най-после даде заповедта, всичките седем легиона бяха пристигнали от Рим в Брундизий — бяха изминали разстоянието със завидна скорост. Той изпрати две бързи галери да гонят наблюдателните кораби на Помпей далече от брега и флотата потегли, за да прекара легионите през морето. Дори и в този последен момент Юлий се изкушаваше да отложи сблъсъка, докато събере флота, равна на тази на Помпей. Но всеки ден, с който отлагаше, даваше още време на Помпей да се укрепи. Всеки час. Ако боговете бяха благосклонни, бившият консул нямаше да го очаква до пролетта.
Отправи мълчалива молитва да се окаже прав. Ако съгледвачите на Помпей стигнеха първи до гръцкия бряг, зората щеше да донесе последните слънчеви лъчи, които щяха да видят през живота си. Залозите на играта едновременно го плашеха и възбуждаха, но вече нямаше връщане. В момента, в който галерите му бяха напуснали Брундизий, натоварени с легионерите, пътят на всички беше определен.
Хъркащият войник почна да вика насън и някой от другарите му го сбута да се събуди и приглушено изруга. Юлий беше издал заповед за тишина, но нощта беше като жива от шума на вълните, скърцането на въжетата и пукането на гредите. Настроението му се подобри — припомни си други пътувания, някои толкова отдавна, сякаш в предишен живот. Донякъде съжаляваше за свободата на младежките си години. Изборът тогава сякаш беше по-прост. Учудено тръсна глава при мисълта колко ли наивен е изглеждал на мъже като Марий и Сула.