Очите на Помпей потъмняха — отново го обзе ярост.
— Сто пъти съм чувал, че надценява силите си! И въпреки това той продължава напред, макар съветниците ми да твърдят, че отдавна трябва да е мъртъв. Късметът му не е за подценяване, Лабиен.
— Господарю, вече сме взели мерки. Заповядах на флотата ни да блокира брега зад него. Не може да бъде снабдяван от морето. Независимо какъв късметлия е, не може да храни седем легиона с несъществуващо зърно. Вероятно, ако остане незаплашен, ще нападне градовете за храна, но ако го нападаме по фланговете, лека-полека ще изтощим хората му от глад.
— О, разбира се, че ще го нападаме, Лабиен. Събери легионите. Няма да го оставя да се разпорежда из Гърция, както си ще.
— Да, господарю — отвърна Лабиен, доволен, че заповедта е дадена, след като цял час му се бе налагало да понася гнева на Помпей. Отдаде чест и се обърна да си тръгне, но гласът на Помпей го спря.
— Брут да е най-отпред и да го видят всички последователи на Цезар — каза Помпей уморено. — Или ще докаже верността си, или ще бъде посечен.
— Моят легион ще е близо до него, господарю. Имам доверени хора, които да го заловят, ако се окаже, че ни мами. — Щеше да тръгне веднага, но не можа да се сдържи да не изрази на глас съображенията, които го разяждаха: — Ще е по-лесно, ако е само с кохортите, с които пристигна. Допълнителните хиляда, които му даде, ще са препятствие, ако се обърне срещу твоята власт.
Помпей отбягна студените му съсредоточени очи.
— Ако цени клетвата, която ми е дал, те ще играят ключова роля в предстоящия сблъсък. Ще съм глупак, ако отрежа възможностите на човек, който познава най-добре тактиката на Цезар, като му дам само две кохорти. Решението е окончателно, Лабиен.
Лабиен си тръгна. Чудеше се кой ли може да оказва влияние на Помпей. Вероятно някой от избягалия в Гърция сенат, който му отнемаше толкова много от времето. Въпреки че се притесняваше от подобни нелоялни мисли, Лабиен нямаше причини да не уважава препиращите се старци, които Помпей беше довел от Рим. Успокояваше се с мисълта, че трябва да ги уважава заради положението им, без значение колко малко ги харесва като хора.
Седем от единайсетте легиона, които командваше Помпей, бяха разположени около Дирахий. Основните сили щяха да се срещнат и да привлекат и останалите, докато се движат на юг, за да се изправят срещу нашествениците. Лабиен беше сигурен, че е дал на Помпей правилния съвет. Имаха петдесет хиляди мъже — най-голямата армия, която беше виждал на едно място. Според всички донесения Цезар имаше най-много двайсет и две. Според Лабиен Помпей прекалено много се плашеше от парвенюто, узурпирало римския сенат. В това, че галските легиони са ветерани, нямаше съмнение, но като всички хора, и ветераните падаха от копията.
Чу мученето на белия бик — гадателите тъкмо го колеха. Щеше да види предсказанията преди Помпей и да ги промени, ако е необходимо. Изобщо не си беше представял колко ще се стресне Помпей от слизането в Орикон. Но нямаше да има повече лоши новини, за да подкопаят увереността му.
Обърна се към вестоносците, които щяха да разнесат съобщението до чакащите легиони, и каза кратко:
— Тръгваме. — Съзнанието му вече беше насочено към предстоящата кампания. — Брут ще е на предната линия, моят Четвърти легион ще е зад него.
Вестоносците препуснаха. Лабиен си пое дълбоко дъх и се зачуди дали ще има възможността да види лицето на врага, който така беше разклатил увереността на Помпей. Сви рамене. Цезар щеше да съжалява за амбицията си да дойде в Гърция. Тук не бяха забравили силата на закона.
Когато съпругът й се прибра, Юлия играеше с детето. Спокойствието на деня беше унищожено — Помпей веднага се разкрещя на слугите. Тя се намръщи, а детето в скута й се опита да имитира изражението й. Момчето имаше тежките черти на баща си и тя се чудеше дали ще наследи и мрачния му нрав. Чу как Помпей блъсна нещо, после викна да му донесат най-добрата броня и меч. Разбра, че Юлий най-после е пристигнал в Гърция, и сърцето й подскочи.
— А, тук ли си била! — възкликна Помпей, като влезе в градината. Целуна я по челото и тя го понесе с насилена усмивка. Малкият им син протегна ръце към баща си, но беше пренебрегнат.
— Време е, Юлия. Трябва да тръгвам и искам да се преместите на по-сигурно място.
— Той дойде ли? — попита тя.