Брут спря пред него и бързо отдаде чест.
— Господарю, хората ми са готови. Ако разрешиш, ще им заповядам да нападнат.
— Върни се на позицията си — отвърна Помпей и се намръщи при поредния спазъм на стомаха си. — Няма да заповядам схватка на терен, който Цезар е имал време да подготви.
Брут сякаш не чу заповедта да се върне при хората си.
— Той се придвижва, господарю, и това е грешка. Не е имал време да постави засади и капани из целия район. — Изражението на Помпей не се промени и Брут заговори по-напрегнато: — Той познава и двама ни, господарю. Ще очаква да се бавим и да преценяваме плановете му, преди да атакуваме. Ако тръгнем сега, можем да ги ударим, преди да се е стъмнило. И когато се оттеглим, ще сме повишили бойния дух с победа и ще сме нанесли удар на самоувереността му.
Когато Брут свърши, Помпей направи лек жест с ръка на юздите. Лабиен разбра знака и се приближи от дясната страна на Брут.
— Чу какво ти заповядаха.
Брут го погледна — за момент Лабиен се вцепени от това, което видя в очите му — после отново отдаде чест и се върна на предната линия.
Помпей забарабани с пръсти по високия лък на седлото — признак за раздразнение от идването на Брут. Лабиен мълчеше — остави на Помпей възможността да се усамоти с мислите си.
Съгледвачите докладваха на всеки час. Зимната нощ падаше бързо и Помпей с нарастващо нетърпение чакаше сигнала за спиране на вражеските легиони.
— Ако не спрат скоро, ще прекарат нощта на открито — каза раздразнено. — Половината от тях ще премръзнат до смърт.
Взря се в далечината през дърветата, въпреки че не се виждаше нищо. Врагът беше изчезнал в сумрака, но най-далечните съгледвачи продължаваха да докладват за напредването му. Помпей стисна зъби от студ и се зачуди дали и това е проверка. Вероятно Юлий се надяваше да им се измъкне — или пък искаше да ги изтощи.
— Може вече да са си подготвили лагер, господарю — каза Лабиен.
Беше премръзнал. Знаеше, че Помпей трябва да даде възможност на бойците да си починат — иначе щяха да започнат да падат от умора. Помпей обаче продължаваше да язди, сякаш не забелязваше страданията на хората около себе си. Лабиен не искаше да подценява командира си, но ако не направеха скоро лагер, рискуваха да изгубят предимствата, които бяха постигнали с толкова тежък труд.
— Спряха, господарю! — докладва поредният съгледвач. — И пратиха хора към нас.
Помпей вдигна глава като куче, надушило миризма.
— Колко са?
Дори на светлината на последните сивкави лъчи Лабиен виждаше, че съгледвачът е замръзнал дотолкова, че едва се крепи на седлото. Приближи коня си и взе юздите от скованите пръсти на младежа.
— Твоят военачалник те попита колко души идват.
Младежът примигна.
— Трима, господарю. С флаг за временно примирие.
— Заповядай построяването на временен лагер, Лабиен — най-после каза Помпей. — Искам, докато пристигнат, да сме издигнали високи стени. Несъмнено при завръщането си ще докладват на Цезар за всяка подробност. Нека всичко си е на мястото. — Замълча и стисна зъби: болеше го. — И повикайте лекаря ми. Боли ме корем.
Лабиен изпрати хора, които да изпълнят заповедите. Макар и уморена и премръзнала, петдесетхилядната армия бързо щеше да вдигне лагера. Това беше почти като втора природа след толкова упражнения и той изпита истинско удоволствие, когато каретата започнаха да се оформят. „Помпей обаче закъсня“, помисли си. Работата щеше да приключи чак по тъмно.
Тримата, които Цезар беше пратил да говорят с Помпей, го притесняваха. Какво имаха да му кажат на този късен етап? Не можеше да е да се предаде, преди да е хвърлено и едно копие. Намръщи се и се зачуди дали да не прати хора да ги убият. Не се притесняваше от последствията — Помпей можеше да реши, че това е просто тактическо забавяне. А после случаят щеше да е само поредната загадка и бързо щеше да се забрави.
Алтернативата беше да подхрани видимия страх на Помпей от врага. Увереността, която беше привлякла Лабиен при първата им среща, изглежда, беше изчезнала при новината за слизането на Цезар в Орикон. Лабиен виждаше как Помпей притиска корема си с ръка и се боеше, че болестта му може да е по-критична от нрава му. Помпей остаряваше направо пред очите им и той беше изправен пред ролята на втори в командването, роля, която надминаваше всичките му очаквания.
Беше почти готов да нареди да ликвидират пратениците, когато един от съгледвачите докладва, че вече ги водели към лагера. Лабиен се подразни, че собственото му колебание беше пропиляло появилата се възможност. „Вероятно това е тайната на гения на Цезар“, помисли си. На устните му заигра напрегната усмивка. Тези, които се изправяха срещу него, се оплитаха в предположения какво ще предприеме. Лабиен се зачуди дали ще се окаже уязвим, какъвто, изглежда, беше Помпей, и дали смелостта му идва от войниците, които беше довел от север. Без значение колко знания беше натрупал Цезар на бойното поле, той никога не се беше изправял срещу римски легиони в пълната им сила. Галия не го беше подготвила за това.