Нощта беше минала без инциденти — легионите му заобиколиха отдалече лагера на Помпей. Почти пълната луна им даваше достатъчно светлина за добро напредване и ветераните крачеха, без да се оплакват.
Срещна легиона на Домиций на десет мили западно от лагера на Помпей и остана два часа там, докато впрегнат и подкарат обозните животни. Те също бяха покрити с чулове и одеяла от запасите — и бяха нахранени по-добре от хората.
С настъпването на зората Юлий можеше само да предполага колко далече на север са стигнали. Армията на Помпей щеше да тръгне към изоставена позиция и нямаше да мине много време, преди да открие отсъствието им. А после щяха да ги преследват отпочинали и добре нахранени мъже. Помпей бързо щеше да разбере накъде са поели: все пак седем легиона оставяха следа, която трудно можеше да бъде прикрита — подкованите им сандали утъпкваха в пръстта път, който можеше да забележи и дете.
— Не си спомням в Гърция да е било толкова студено — каза на Октавиан, който крачеше прегърбен до него. Лицето на младия мъж беше увито в толкова парцали, че само бялото облаче пара на дъха му доказваше, че е някъде в тази купчина.
— Нали казваш, че легионерът трябва да се издигне над неудобствата на тялото — отвърна Октавиан присмехулно.
Юлий го погледна, развеселен от това, че младежът явно си спомня всеки разговор, който са водили.
— Рений ми го каза преди много време — отвърна той. — Каза ми, че бил виждал умиращи мъже, вървели цял ден, преди да паднат. Каза, че истинската сила се състои в това доколко можем да пренебрегнем плътта. Понякога си мисля, че беше спартанец по сърце, като изключим сериозното пиене. — Погледна назад към колоната, която вървеше в мрачно мълчание. — Надявам се да можем да изпреварим преследвачите си.
Октавиан извъртя сковано глава и го погледна изпод гънките на дрехите и парцалите. После каза:
— Войниците разбират. Няма да те изоставим.
Гърлото на Юлий се сви и това нямаше нищо общо със студа.
— Знам, момче. Знам — тихо отвърна той.
Вятърът го блъскаше като предупреждаваща длан, но той продължаваше напред. Задъха се от гордост. Помисли си, че едва ли заслужава искрената вяра, която тези хора имаха в него като водач. Само негова беше отговорността да се погрижи да оцелеят в Гърция… и знаеше от какво се отказва заради доверието им.
— Помпей би трябвало вече да е стигнал лагера ни — обади се Октавиан, когато слънцето се показа над хълмовете. — Ще ни настигне бързо, като види накъде отиваме.
— Ще го изпреварим — каза Юлий. Не беше сигурен обаче.
Беше планирал и подготвил много неща, преди да тръгне от Рим, но простата истина беше, че се налагаше да намери храна за хората си. Цецилий беше казал, че основните запаси са в Дирахий, и Юлий трябваше да пришпорва хората си до изтощение, за да стигнат там. Имаше и други причини да превземе града, но без храна кампанията му щеше да се провали с гръм и трясък и всичко, за което се беше борил, щеше да бъде изгубено.
Страхуваше се от преследването. Въпреки че хората му си бяха починали добре, докато подготвяха маневрата на изток, не можеха вечно да вървят в това състояние. Без значение какво твърдеше Рений за духа на бойците, силата на телата им беше по-важна в момента. Юлий потръпна и погледна назад. Знаеше, че ако види армията на Помпей, ще се наложи да ускори ход. Без почивка обаче хората му щяха да започнат да изпокапват, а Дирахий беше далече на север.
Всеки етап от кампанията бе на ръба на кошмара. Вероятно след като се сдобиеше със запасите на Дирахий, щеше да има време да си поеме дъх, без армията на Помпей да му диша във врата. Единственото му предимство беше, че познава Помпей. Беше се надявал Помпей да не атакува, докато не е в състояние да види всичките легиони. Домиций беше готов сам да нападне Дирахий, ако беше необходимо, докато Юлий подмамва врага на изток, но Помпей бе постъпил точно според очакванията, му.
Казваше си отново и отново, че трябва да е предпазлив. Но пък никога не бе мислил, че Помпей ще напусне Рим. Подозираше, че диктаторът вече не иска да воюва. Ако това беше вярно, той трябваше да направи всичко възможно, за да поддържа страха му.
Погледна към слънцето и каза неизбежното:
— Четири часа почивка. После продължаваме.
Роговете прозвучаха три пъти и Юлий слезе от коня. Коленете и бедрата го боляха. Навсякъде около него легионерите насядаха и извадиха храна от торбите си. Сушеното месо беше като камък — щеше да му се наложи доста да дъвче, преди да може да преглътне дори хапка. Разтреперан като старец, той лапна едно парче и отпи глътка вода от меха, за да го сдъвче по-лесно. Извади връзка сушен кресон — разправяха, че помагал при оплешивяване. Докато дъвчеше, съзнанието му се изпълни с мечти за топлия хляб и плодовете в Дирахий.