Помпей беше на десетина часа зад тях и щеше да се възползва от светлината на краткия зимен ден. Юлий подаде юздите на коня си на един войник от първата смяна и легна на твърдата земя. След секунди вече спеше.
Октавиан погледна спокойното му бледо лице и се усмихна нежно. После свали още едно одеяло от седлото си и внимателно зави Цезар.
Стомахът на Помпей се бунтуваше при мисълта за храна и затова не беше хапвал нищо от обед предишния ден. Преглътна киселините и лицето му се разкриви.
— Съгледвачите откриха ли накъде са тръгнали? — Гласът му беше прегракнал от гняв и болка.
— Да, господарю — отвърна Лабиен. — На югозапад, а после на север, към Дирахий,
Стоеше сковано, без да обръща внимание на студения вятър, но мислите бушуваха в главата му. Легионерите щяха да разберат, ако вече не бяха разбрали, че от предпазливост Помпей е изпуснал армия от двайсет хиляди души. Това нямаше да повиши духа, след като предния ден се бяха приближили достатъчно, за да ги видят. А сега врага го нямаше.
— Знаех си — сопна се Помпей. — Още щом чух, че е изчезнал, го знаех. Трябва да успеем някак да минем напряко и да спечелим време. — Стисна юмрук и се удари по бедрото. — Ако са тръгнали към Дирахий… значи в лагерите ни е имало шпиони.
Лабиен го гледаше и мълчеше.
— Как са могли да ни заобиколят, без нито един от съгледвачите да забележи движението им, Лабиен? Как? — настоя Помпей.
Също като него, Лабиен знаеше, че доказателството, че това може да бъде направено, е в самия факт, че е било направено. Цезар бе минал достатъчно далече от лагера и съгледвачите им — и това бе достатъчно. Помпей явно не очакваше отговор.
— Трябва да го последвам — продължи гневно той. — Имали са цяла нощ, за да спечелят преднина. Можем ли да ги настигнем?
Лабиен погледна към слънцето, за да прецени колко часа са изгубили. Горчивото заключение беше, че настигането е почти невъзможно, но той не виждаше как може да го каже на Помпей, след като беше в такова настроение.
— Ако се движим с максимална скорост и ядем по път, без да спим, можем да настигнем последните им редици преди града — каза той. — Новите стени може да ги забавят. — Спря, за да подбере правилните думи, които нямаше да разтревожат повече Помпей. — Дори и да стигнат града, ще им трябва време, за да попълнят запасите си. Можем да им попречим.
Стараеше се в гласа му да не прозвучи и нотка на критика, въпреки че вътрешно беше ужасен от развитието на събитията. Дирахий беше ключово пристанище и все още беше основният склад на армията. Не биваше да позволят на легионите на Цезар да го ударят. Лабиен знаеше, че част от отговорността лежи на неговите рамене, но задълбаването в минали грешки не носеше никаква полза. Новата позиция все още не беше напълно загубена.
Помпей се огледа.
— Тогава да се махаме от тази пустош. Оставяме всичко освен храната и водата и вървим възможно най-бързо. Сенатът също — макар че няма да могат да следват темпото, което ще наложим.
Лабиен отдаде чест. Помпей се качи на коня си. Движенията му бяха сковани от гняв. Нямаше нужда да се споменава, че семейството му и семействата на сенаторите бяха в Дирахий. Ако Юлий ги вземеше за заложници, позицията му щеше да стане неизмеримо по-силна. Помпей тръсна глава, за да се освободи от омразата и страха. След като взе решение, стомахът му сякаш се успокои.
Легионите тръгнаха. Но той вече не намираше спокойствие в числеността им.
Юлий пресмяташе разстоянието, което беше изминал. Искаше му се да има карта. Бяха вървели дванайсет часа и хората вече едва се влачеха — приличаха на инвалиди или бегълци, а не на римски легиони. Но пък всяка миля ги отдалечаваше от врага зад тях.
— Вече би трябвало да го виждаме, нали? — попита Октавиан.
Юлий се втренчи в него мълчаливо и младежът преглътна и погледна настрана. Цезар се взря в далечината — търсеше първите признаци за града. Морето блестеше в сребристо на запад и това даваше надежда, че са близо. Очите го боляха от взиране и би ги затворил, но това щеше да е проява на слабост.
Спомни си как преди години вървеше подир армията роби на Спартак и с изненада откри, че в такъв случай е предимство да си преследвачът. Нещо във факта, че те преследват, пресушаваше волята да вървиш — Юлий виждаше как все повече глави се обръщат назад. И тъкмо понечи да им изкрещи да гледат напред, когато видя, че Домиций крещи същото, докато язди покрай редиците.