На места земята, по която вървяха, беше осеяна с тъмни петна от урина. Не беше лесно да се облекчават вървейки, но мъжете отдавна бяха свикнали. Онези най-отзад щяха да вървят по такива петна по целия път до Дирахий. Когато спираха за почивка, нямаше време да копаят отходни ями и се налагаше да използват всяко листо, което им попаднеше подръка, за да се избършат. Някои си носеха парцали — мокреха ги, но след първото денонощие парцалът ставаше лепкав и гаден. За всички дългото ходене беше неприятна и воняща работа, а студът изцеждаше силите им повече, отколкото лятната жега.
Денят сякаш продължаваше вечно и въпреки че Юлий беше раздразнен от въпроса на Октавиан, също мислеше, че вече трябва да видят Дирахий. Слънцето слизаше към хоризонта и заповедта за почивка и още четири часа сън трябваше да бъде издадена скоро.
Някъде от задния край на колоната прозвуча предупредителен сигнал и Юлий се обърна и се надигна на седлото, за да види какво става. В далечината нещо проблясваше сред нисък облак прах. Той отчаяно тръсна глава. Точно в момента, в който щеше да разпореди почивка, Помпей се появяваше на хоризонта. Зачуди се дали да се ядосва, че разстоянието помежду им е смалено, или да е благодарен, че не бе заповядал на изтощените мъже да спрат в най-опасния момент. Погледна препъващите се и люлеещи се редици и разбра, че някак си трябва да продължат.
Двама от извънредните пристигнаха в галоп и отдадоха чест.
— Градът се вижда, господарю. На три мили пред нас.
Юлий погледна към слънцето, после към хората си. Щеше да се стъмни, преди да стигнат стените, но новината все пак щеше да накара мъжете да продължат да вървят.
— Преди града има стена, господарю. На две мили оттук. Изглежда охранявана.
Юлий прокле на глас. Помпей явно не си беше губил времето. Мисълта, че ще трябва да направи пробив в защитна линия с Помпей по петите си, беше непоносима.
— Ще дойда напред с вас — бързо каза той. — Трябва да се уверя лично. — Хвана юздите по-здраво и нареди на Октавиан: — Погрижи се всички да вървят в стегнат строй. Не искам да се срамувам пред врага. И ускорете ход — остават само две мили.
Видя как Октавиан се поколеба и го ободри:
— Не се безпокой. Моят Десети ще ги води.
В сумрака на отиващия си ден армията на Цезар разтрепери от страх сърцето на всеки войник, който стоеше на недовършената стена около Дирахий. Ако тя беше в пълната си височина от дванайсет стъпки и с няколко хиляди мъже да я бранят, защитниците вероятно щяха да имат шанс да спрат легионите от Галия, но на много места имаше дупки, препречени от греди. Това изобщо нямаше да е достатъчно.
Щом чуха предупредителните крясъци на офицерите на Помпей, гръцките работници зарязаха инструментите си и побягнаха към защитения град. Навъсените войници останаха на позициите си и извадиха мечовете.
— Трябва да удържим, докато не дойде подкрепление — извика командирът им. Заповедта беше предадена по линията и защитниците вдигнаха щитовете си и се подготвиха. Всички знаеха, че няма да има подкрепление, но беше странно как тези думи им донесоха някаква надежда.
Легионите на Цезар се приближаваха все повече и повече — защитниците вече можеха да видят лицата на бойците. И двете страни изреваха за нападение и в следващата минута галските легиони стигнаха последната преграда преди Дирахий и си проправиха път през нея: защитниците бяха посечени, а телата им стъпкани. Десети легион нахлу през стената и се устреми към незащитения град.
Глава 15
Изтощеният Юлий яздеше бавно по тъмните улици. Водеше ги един местен мъж, с меч, опрян в гърба — никой от тях не познаваше града.
Само Десети беше допуснат да влезе в Дирахий. Останалите шест легиона нямаше да видят нищо повече от стените, които трябваше да охраняват — Юлий беше решил да не им дава много свобода в завладения град. Все още трепереше от спомена за Галия, където беше загубил контрол над хората си, и всеки път, когато сърцето му се разтуптяваше от грохота на битка или от плющенето на знамената, си спомняше за Аварикум и как изглеждаха улиците на следващия ден. Нямаше да позволи това да се повтори под негово командване.
Ако някой друг ръководеше гръцките легиони, Юлий би очаквал нападение през нощта — военачалниците на Помпей познаваха града добре и сигурно имаше входове, за които Юлий не подозираше. Но не мислеше, че Помпей ще рискува: дните на безразсъдната младост бяха отминали и за двамата.