— Значи съберете ги там — каза Юлий. — Запомнете, че моята чест ги защитава. Ще ви обеся всичките дори за една синина. Ясен ли съм?
— Да, господарю.
— Изпратете хора при Домиций и му кажете да започне да товари продукти на каруците ни. До сутринта да е готов.
Войниците на Десети тръгнаха. Стъпките им ехтяха по улиците.
— Значи това е внук ми — каза Юлий. Момчето спеше и дори не помръдна, когато Юлий нежно постави ръка на главата му. — Наистина ли съм добре дошъл тук, Юлия? — тихо попита той.
— Как инак? Нали си ми баща? — отвърна тя.
— Но съм във война със съпруга ти и ти се разкъсваш между нас.
Тя го докосна — мъжа, който отсъстваше през цялото й детство и по-голямата част от живота й. Беше пропуснал да й покаже обичайните грешки на бащите. Никога не го бе виждала да бие куче или да пада пиян, или да проявява дребнава злоба. Познаваше го само като военачалник на Галия, консул на Рим. Вярно беше, че го беше мразила с цялата страст на младо момиче, когато я предложи за съпруга на Помпей, но възхищението й от него беше прекалено голямо, за да може омразата да продължи. Брут й беше разказал за конспирацията на баща й и тя изпитваше рискованата радост да му е полезна. Това беше прекалено много, за да може да го изрази с думи, и вместо това реши да му даде единственото доказателство за верността си към него.
— Ако кръвта ти не течеше в жилите ми, щях да предам Брут — прошепна в ухото му.
За Юлий времето спря, а мислите му препуснаха. Насили се да остане спокоен.
— Какво ти е казал?
Тя се изчерви и той не можа да спре подозрението, което му мина през ума.
— Че предателството му е част от твоя план. — Видя го как затвори очи за момент и погрешно разчете действието му. — Не съм казала на никого. Дори му помогнах да получи още две кохорти от съпруга ми.
Вдигна брадичка от гордост и това го нарани. Почувства изтощението от дългия преход на север — сякаш бе изчакало точно този момент, за да се прояви. Олюля се и се подпря на стената.
— Добре… добре — каза разсеяно. — Не мислех, че ще ти каже това.
— Той ми вярва — отвърна Юлия. — А аз ти имам доверие, че ще оставиш съпруга ми жив, ако попадне в ръцете ти. Това е изборът, който направих, татко. Ако спечелиш, и двамата ще оцелеете. — Тя го погледна с умоляващи очи и той не можеше да понесе да й каже, че между него и Брут няма тайна уговорка. — Прошката в Корфиний тук беше новина с месеци — продължи тя. — Ще го направиш за него, нали?
С безкрайна нежност Юлий хвана ръката й.
— Добре. Ако зависи от мен, ще живее.
В храма на Юпитер беше почти толкова студено, колкото и навън. Дъхът на Юлий излизаше на пара.
Всички шумове секнаха, когато той тръгна по централната пътека към голямата бяла статуя на бога. Стъпките му отекваха. В дъното на храма видя семействата на сенаторите — приличаха на бежанци и трепереха от страх.
Без да обръща внимание на уплашените им погледи, Юлий коленичи пред статуята на Юпитер и наведе глава. Мъчеше се да се съсредоточи. Трябваше да се отърве от притеснението и страха след думите на дъщеря си. Брут беше опитен прелъстител и му беше лесно да си представи колко уязвима е била тя. Въпреки това да я въвлече по такъв начин беше непоносимо коравосърдечно. Това, че той самият я беше дал на Помпей, за да спечели благоразположението му, беше различно — беше негово право като баща. Сега, коленичил на светлината на лампите, той добави информацията за силите на Помпей към тази, която вече имаше. Брут беше влюбен в риска и вероятно това можеше да се използва. От друга страна…
— И сега ще заповядаш да затворят вратите и да ни избият, така ли? — прекъсна размислите му нечий дрезгав глас.
Юлий вдигна рязко поглед и се изправи. Беше съпругата на Цицерон, Теренция. Приличаше на гарван — облечена в черно, с остри черти и още по-остри очи.
Той се насили да се усмихне. Няколко деца се разплакаха.
— Аз съм консул на Рим. Не воювам с жени и деца — смразяващо каза Юлий. — Моята чест ви защитава.
— И ние сме заложници, така ли? — попита Теренция. Гласът й скърцаше толкова неприятно, че Юлий се зачуди как ли я понася Цицерон.
— За тази нощ. Хората ми ще ви осигурят възможните удобства в тази сграда.
— Какви са плановете ти? — попита Теренция и присви очи. — Осъзнаваш ли, че Помпей никога няма да ти прости това? Няма да спре, преди да унищожи легионите ти.
— Замълчи — сопна се Юлий ядосано. — Не знаеш нищо за моята работа, нито за тази на Помпей. Моите хора се бият от любов към Рим и защото ме обичат.