Мисълта, която не можеше да се изрече на глас, беше станала шепот поне за Лабиен. Ако Помпей не се възстановеше от това, което го разяждаше, щеше да погуби всички. Въпреки че дори мисълта за това беше почти болезнена, Лабиен знаеше, че може да дойде момент, в който ще се наложи самият той да поеме контрола.
Мислеше, че сенатът ще го подкрепи, ако решаха да отхвърлят властта на Помпей. Диктатурата, която подновяваха всяка година, изтичаше след няколко дни. Процедурата или щеше да премине без инциденти, или Помпей щеше да бъде свален. Ако свикаше легионите без мандат от сената, Лабиен трябваше да му се противопостави. Щеше да настане хаос. Някои щяха да последват Помпей, но вероятно повечето щяха да дезертират при Цезар. Лабиен потрепери, но си каза, че е от студа.
Юлий лежеше на твърдата земя и усещаше как студът стига чак до костите му. Прикрит от тъмнината повече, отколкото от храсталака, от цял час наблюдаваше строителната дейност и отбелязваше всяка подробност за мъжете, които издигаха укрепленията на Помпей.
Войниците, които носеха дървета и тухли, никога не се отдалечаваха прекалено от оръжията си, забеляза той. Фактът, че нямаха часови, които да наблюдават на няколко мили, показваше, че се чувстват достатъчно сигурни. Юлий прехапа устна и се замисли дали това означава, че достатъчно наблизо има по-голяма армия, която да чуе роговете им. Нямаше друг начин да разбере, освен да премине линията на стените на Помпей, и планът вече беше вкаран в действие. Домиций беше повел две хиляди мъже от Трети легион в достатъчно широк кръг на север. Когато Юлий изстреляше във въздуха запалени стрели, щяха да ударят лагера едновременно от двете страни. С помощта на боговете това щеше да е бързо разрушение.
Внезапно се зачуди дали Брут е долу сред враговете му — вероятно предусещаше такава атака. Бяха провеждали доста нощни нападения в Галия. Дали не бе предупредил Помпей? Тръсна глава, ядосан, че е позволил на мислите си да се отклонят. Предчувствията водеха до нерешителност. Стисна зъби и се съсредоточи върху нещата, които наистина можеше да види.
В дълбоката тъмнина часовите сякаш изчезваха между светлините, които обграждаха лагера. По стените също имаше факли, така че блестящата линия се простираше към Дирахий.
Погледна нагоре към Венера — вече беше изгряла. Беше чакал достатъчно Домиций да заеме позиция. Бавно извади меча си и чу зад себе си тихо съскане — войниците от Трети последваха примера му. За тяхна чест, не се чу и едно промърморване, което да наруши тишината на нощта. Отчасти беше избрал тях, защото това беше легионът на Брут. Знаеше, че имат нужда от кръвопролитие срещу врага повече от всички останали. Бяха изтърпели безброй подигравки и унижения след предателството на военачалника си и все още горяха от срам. Тази нощ щеше да им помогне да си върнат гордостта.
— Стрелците — прошепна Юлий. Усещаше мириса на тъмната земя. Беше довел точно хиляда да нападнат лагера и щом запалеха стрелите, щяха да се втурнат срещу врага.
Намръщи се при искрите на кремъците. Бойците прикриваха проблясванията с тела, но въпреки това някой часови с остър поглед можеше да ги види и да даде сигнал за опасност. Въздъхна облекчено, когато чаткането спря и пламъците най-после се разгоряха — пламъците на хиляда запалени стрели.
— Стреляй! — заповяда Юлий и огнените стрели полетяха високо във въздуха. Домиций щеше да ги види и да нападне.
Юлий скочи и викна:
— След мен. — И затича надолу по склона.
Домиций пълзеше в тъмнината; спираше само да погледне звездите и да се увери, че се движи в правилна посока. В района нямаше часови и неговите две хиляди бяха все още неразкрити. Молеше се да останат така; знаеше, че Юлий не бива да напада без него.
Беше горд от доверието в способностите му, но това засилваше ужасното напрежение, което изпитваше, докато се промъкваше през тъмнината. От бързото пълзене по лицето му се стичаше пот и му лютеше на очите, но той беше решен да стигне на позицията по времето, когато Юлий дадеше сигнала.
Погледна назад към хората си. Лицата им бяха почернени с въглен и бяха почти невидими. Когато се изправеха, за да нападнат лагера във фланг, щяха да изникнат сякаш от нищото. Намръщи се, понеже един остър камък го одра по ребрата. Беше жаден, но не си бяха взели вода. Беше благодарен, че не му се налага да носи мях или щит през храсталаците. Единственият им товар бяха мечовете, а дори и те се заплитаха в разни коренища и правеха напредването по-трудно.