Осъзна, че Помпей го гледа, и бързо отдаде чест, за да прикрие объркването си. Помпей изглеждаше така, сякаш суровият вятър ще го събори на земята, кожата му беше жълтеникава и изпъната по костите. Помпей умираше, но докато сенатът не отхвърлеше диктатурата му, разполагаше с живота и смъртта на всички.
Помпей рязко кимна и Лабиен се обърна към петимата мъже, които беше избрал за задачата. Виждаше, че не й се радват, въпреки че беше избрал най-безжалостните убийци, които имаше на разположение.
— Започвайте! — заповяда Лабиен.
Четиримата тръгнаха напред с извадени ножове, но петият се поколеба.
— Господарю, те са римляни. Не е редно да…
— Спрете! — изкрещя Лабиен. — Центурионе! Ела тук!
Войникът ужасено завъртя глава.
— Прости ми, господарю. Имах предвид само, че…
Лабиен не му обърна внимание. Центурионът, когото беше извикал, беше пребледнял и се потеше.
— Този мъж не се подчини на заповедта ми. Да коленичи при другите — каза Лабиен.
Войникът отвори уста да изкрещи, но центурионът го удари с юмрук и спря вика му, преди да увеличи срама, който беше донесъл на легиона си. Още два силни удара принудиха зашеметения войник да падне на колене. Лабиен гледаше безчувствено как го обезоръжават и го замъкват в края на редицата на пленниците. Те не го погледнаха.
Лабиен бавно издиша, за да се успокои. Помпей сякаш изобщо не обръщаше внимание на ставащото. Лабиен стисна юмруци зад гърба си, мъчеше се да скрие напрежението си. В по-спокойни дни щеше да заповяда да бичуват мъжа за неподчинението му, но Помпей беше способен да екзекутира цяла центурия заради глупостта на един мъж. Поне това беше предотвратено и Лабиен отправи безмълвна молитва към боговете този ден най-после да свърши.
Четиримата останали екзекутори започнаха работа твърдо и ефикасно. Минаваха зад коленичилите пленници и прерязваха гърлата им. Едно бързо движение и после бутане, за да ги повалят по очи и да продължат. Прахта потъмня от кръв, земята се покри с тела.
Помпей изчака и последният пленник да се загърчи на земята и чак тогава се обърна към Лабиен:
— Сенатът иска среща с мен. Странно е, че го правят веднага след тази нощ, нали? Дали някой не им е подшушнал нещо?
Лабиен срещна погледа му, без да мигне. Помисли си за писмото, което бе написал и бе оставил неподписано, но по лицето му не пролича и следа от вина. Беше го направил и не съжаляваше за това.
— Невъзможно, господарю. Всички бяха пред погледа ми, откакто се върнахме.
Помпей изръмжа и сви рамене.
— Тогава е вероятно, за да препотвърдят диктатурата ми. Трябва да бъде подновена след два дни, въпреки че е въпрос на формалност. Хората ти трябва да се върнат на работа на стените. Веднага щом труповете бъдат изгорени.
Лабиен гледаше как Помпей си тръгва. Искаше му се да присъства и да чуе какво ще му каже сенатът. Подозираше, че от това ще зависи бъдещето им.
Глава 18
— Здравето ми не е тема на обсъждане тук — изкрещя Помпей с почервеняло от гняв лице. — Да не би да се осмелявате да твърдите, че съм неспособен да управлявам? — Стискаше трибуната, изправен пред сената, жилите на ръцете му бяха издути като въжета. Заседателната зала беше препълнена, мнозина се бяха изправили, за да искат думата. Цареше хаос, нямаше го реда, който традиционно съпътстваше дискусиите в курията, и Помпей вече беше прекъснат на два пъти и дори обмисляше дали да не слезе от трибуната и да си тръгне. Би го направил, ако му оставаше поне месец до подновяването на диктатурата му. Сенаторите обаче знаеха властта си над него и, изглежда, бяха решени да я използват.
Цицерон наведе очи към пергамента в ръцете си. Помпей би дал много, за да научи кой го е написал. Цицерон отново вдигна очи и останалите се смълчаха — проявиха дисциплина, каквато не бяха показали пред Помпей.
— Твоето здраве е тема за обсъждане, ако болестта ти пречи да действаш в интересите на Рим — каза Цицерон и пак изнервящо погледна към пергамента. — Трябва да лежиш, докато не се оправиш. Ако ставаше дума за някой друг, щеше да си сред първите, които да му го препоръчат.
Помпей се взря в него; усещаше как погледите на всички барабанят по защитата му. Болката в стомаха му беше като нещо диво и червено и му струваше всяка капка от силите да не я показва.
— Не бяхте толкова дръзки, когато Рим гореше и получих диктатурата — каза Помпей. — Поддържах реда тогава, когато никой друг не можеше. Разбих Спартак, когато армията му заплаши всички нас. Помните ли това? И сега се осмелявате да твърдите, че не съм годен да управлявам? Защо не прочетеш писмото в ръцете си, Цицерон, вместо само да намекваш за съдържанието му? Не се страхувам от критика нито от теб, нито от някой друг. Моите постижения говорят вместо мен.