— А аз не искам да предупреждаваш никого — каза Брут, докато избърсваше камата с пръсти. По бронята му имаше петна от кръв и той изруга — щеше да се наложи да я чисти.
Глава 19
На десет мили южно от Дирахий Юлий наблюдаваше далечната колона. Плащът му плющеше и се вееше като жив, дърпаше закопчалката, която го придържаше на врата му. Октавиан стоеше до него, хванал юздите на коня му с една ръка, а с другата — глезена на Юлий. И двамата бяха прашни и уморени от целодневния преход.
— Идва право към нас — каза Юлий. — Има ли съобщение от Цецилий?
— Няма. Освен ако не е с Помпей, няма как да се свърже с нас — отвърна Октавиан. Пристъпваше нетърпеливо от крак на крак. — Какво виждаш?
От това разстояние колоната на Помпей приличаше на черно петно на хоризонта; фигурките на мъжете, избързващи напред, напомняха за пъплещи насекоми.
— Не мога да преценя дали е извел цялата си армия. Богове, много са! — каза Юлий. — Дали нашият любим диктатор не е изгубил търпение? Как мислиш?
— Можем да му се изплъзнем след смрачаване.
Юлий го погледна и въздъхна.
— Не за това дойдох в Гърция, момче. Няма да заповядам на хората ми да бягат от Помпей. Не и след като онези, които сега са под твое командване, ме посрамиха. Имаме достатъчно храна и отново сме силни. Ще изправя ветераните си пред армия, която е двойно по-голяма от нашата, и се надявам да спечеля.
Юлий млъкна; гледаше войската, която се подреждаше срещу него. Винаги бе смятал, че някой ден Помпей ще напусне сигурността на Дирахий. И ето, този ден беше дошъл. Юлий бе направил всичко възможно да понижи бойния дух на гръцките легиони. Всеки боец в тях беше чул предложенията му към Помпей, а и онези, които бяха избити заради опита си да дезертират, сигурно имаха приятели. Всички бяха видели как връща Дирахий непокътнат, заедно със семействата на сенаторите. Това щеше да намери отзвук в сърцата на гръцките легионери. Те бяха достойни мъже и не се интересуваха от интригите и заговорите на Рим. Ако можеше да се изправи пред тях, за да защити каузата си! Всичко, което бе направил, целеше да посее съмнение сред редиците им и той се надяваше, че жестоките мерки на Помпей още повече са поставили на изпитание верността им.
Да види толкова много хора, тръгнали да го унищожат, беше ужасяващо, но вместо ужас у Юлий бавно се надигаше гняв. Помпей беше прекалено самоуверен с толкова голяма армия, но всъщност хората, които предвождаше, не бяха негови. Те бяха войници на Рим и изпълняваха дълга си по начина, по който го разбираха. Легионите ветерани обаче бяха само на Юлий.
Той погледна през рамо към своята армия — беше заповядал на легионите да се оттеглят на юг. Можеше да ги настигне с коня си достатъчно лесно, но изостана, за да направи лична преценка на армията, срещу която щеше да се изправи. Беше впечатлен от гледката на толкова много легионери, от знамената и от бронзовите орли, които блестяха в лъчите на залязващото слънце. Ако това не бяха врагове, гледката щеше да го възхити — никога не беше виждал толкова римски войници накуп. Армията на хелветите беше доста по-голяма, но това тук бяха легионери, със същата кръв и същите брони като неговите бойци. Със същата история. Беше все едно да се бие срещу кръвни братя и знаеше, че като приключи, това ще му носи горчивина с години. Неговият Десети никога нямаше да прости на римляните, които се бяха изправили срещу тях.
— Можем да ги победим — каза Юлий. Октавиан вдигна поглед и видя усмивката в ъгълчетата на устата му. — Те видяха унижението на Помпей в Дирахий. Видяха го как пропилява възможността си с Лабиен. Няма да искат да умрат за него и това ще ги направи по-слаби.
Гледаше как колоната се приближава; знаеше, че скоро трябва да се махне оттук, за да не попадне в обсега на авангарда.
— Ела — каза толкова тихо, че Октавиан едва го чу.
— Трябва да тръгваме — каза Октавиан.
Юлий не помръдна. Октавиан нервно наблюдаваше как съгледвачите пришпорват конете си в галоп към тях.
— Трябва да тръгваме — повтори Октавиан.
— Те са многобройни — спокойно каза Юлий. — С еднаква дължина на предната линия ще сме с по-малко редици, но нали затова дойдохме. Затова пресякохме Рубикон. Няма къде другаде да отидем, момче. Намери ми подходящо място и ще ги разбием.
После, за облекчение на Октавиан, Юлий се наведе и взе юздите от ръцете му. Октавиан скочи на коня си и препуснаха далече от приближаващите съгледвачи; дългите им сенки препускаха зад тях. Неколцина от ездачите на Помпей ги преследваха около миля, после се отказаха и роговете им засвириха със съжаление.