Юлий яздеше съвсем бавно на гърба на най-добрия си испански жребец. Беше се обградил с вестоносци, за да разнасят заповедите му, но при такава широка линия командната структура беше опасно бавна. Беше принуден да се довери на инициативата на военачалниците си. Помисли си, че ги познава от достатъчно време. Знаеше силните и слабите им места така, както и своите. Помпей едва ли имаше и това предимство.
Помпей беше съсредоточил конниците си на левия фланг. Дори самият им брой беше притеснителен и Юлий бързо нареди хиляда души да оформят мобилна четвърта линия. Ако позволеше войската му да бъде ударена във фланг от толкова много хора, нямаше да могат да се спасят. Застана вдясно с Десети, така че да е лице в лице с Помпей. Оглеждаше редиците си отново и отново и търсеше слаби места. Беше участвал в достатъчно битки и знаеше, че илюзията, че има много време, ще изчезне като утринна мъглица през лятото. Беше виждал дори опитни командири да отлагат до прекалено късно придвижването на хората си до най-добрата позиция. Нямаше да направи тази грешка и предпочете да ги изпрати рано и да види какво ще направи Помпей.
Вятърът беше отслабнал и облаците прах се стелеха ниско. Двете армии вървяха неумолимо една към друга. Юлий погледна с присвити очи формациите на Помпей. С още само хиляда извънредни би могъл да заплаши далечния край на армията на Помпей и да го принуди да раздели конницата си. При сегашното положение обаче Помпей беше свободен да я движи в огромна маса. Зад нея земята беше черна от стрелци с лъкове, които защитаваха позицията на Помпей. Щеше да започне там.
— Съобщи на военачалник Октавиан. Четвърти да се придвижи обратно към центъра — каза Юлий на най-близкия вестоносец. — Когато започнем, трябва да тръгне напред с пълна скорост. — Огледа се към друг вестоносец, почти момче. — Извънредните да не напредват по фланга, а да държат позиция.
Пратеникът се отдалечи. Юлий продължи да се тормози; потеше се въпреки вятъра. Дали беше помислил за всичко? Катапултите бяха разположени на позиция. Помпей също имаше тежки оръжия и Юлий потрепери от мисълта на какво са способни — Помпей имаше много повече, отколкото той би могъл да докара на бойното поле. Несъмнено катапултите щяха да играят важна роля в развръзката на битката.
На две хиляди стъпки един от друг Юлий и Помпей престанаха да търсят предимствата на формациите си. Бойните линии бяха подредени и това, което щеше да последва, щеше да е изпитание на смелостта и уменията, през каквото не беше минавал нито един от тях. Във всичките словесни престрелки и малки битки помежду им не бяха изправяли най-добрите римски легиони едни срещу други върху равна суха земя. Изходът беше неизвестен.
Юлий продължи да дава заповеди. Знаеше, че същото прави и Помпей. Част от него беше почти хипнотизирана от ритуалните движения на танца, докато армиите се приближаваха една към друга. Това беше формално, но и ужасяващо и Юлий се зачуди дали Помпей ще се приближи на точното разстояние, записано в учебниците, преди да започнат битката. Спомените му се върнаха назад към сухите гласове на преподавателите му, които му казваха, че шестстотин стъпки е идеалното разстояние на добър терен. Малко повече — и мъжете щяха да се изтощят, преди да достигнат врага. По-малко — и рискуваха да изгубят предимството да нападнат първи. Юлий свали забралото на шлема, закопча го и вятърът се превърна в глухо туптене. Потта потече по лицето му.
Армиите вече бяха на хиляда стъпки една от друга и Юлий чувстваше напрежението у легионите. Конят му изпръхтя и се опита да се пребори със стегнатите юзди — Юлий бе издърпал главата му силно назад. Конете и хората бяха добре нахранени, водоносците вървяха зад тях. Точилата бяха работили цяла нощ, за да наточат мечовете. Беше направил всичко, което можеше, за да отслаби врага, срещу когото се изправяше.
Но не знаеше дали ще е достатъчно и почувства някогашните признаци на страха от битките в младостта си. Пикочният му мехур се напрегна, въпреки че го беше изпразнил, преди да яхне коня. Устата му беше суха от прахта, която се издигаше в студения въздух. Зрението му стана по-остро, всяко от сетивата му изследваше земята и мъжете наоколо. Знаеше, че може да умре в тази равнина, и се намръщи при мисълта за това. Беше избран два пъти за консул, беше завладял Галия и Британия. Беше получил и самия Рим. Беше написал завещанието си чрез законите на града и нямаше да бъде забравен лесно.
Потърси сребърната броня някъде сред врага. Брут беше някъде там. Юлий го познаваше достатъчно добре, за да си представи мислите и изражението му, докато армиите се приближаваха една към друга. Болката от предателството беше непрекъснато с него, заедно с нуждата да види Брут още веднъж, та дори това да станеше на разстояние един меч.