— Пробийте, копелета. Пробийте! Искам го! — изкрещя Помпей.
И тогава Десети контраатакува: разшири линията си, за да включи и конницата на крилото, и Помпей видя как легионерите изкормят безценните му коне и повалят конниците му. Ахна, като видя, че напират и към него, но хвърли поглед към центуриите, които пазеха позицията му, и се успокои: стрелците с лъкове щяха да покосят всяка сила, която се осмелеше да го заплаши. Беше достатъчно добре защитен.
Дори оръжията на Десети не можеха да спрат конницата на Помпей — бяха прекалено бързи и подвижни и линията на битката се изви на изток.
Помпей виждаше Юлий над главите на хилядите. Далечният конник правеше спокойни жестове, разпращаше заповеди по бойното поле. Помпей погледна към собствените си редици, за да провери дали удържат положението, обърна се отново към конницата си и се зарадва, като видя, че ездачите на Цезар най-после поддават, обръщат гръб на врага и побягват. Забрави за болката си и вдигна двете си ръце.
Мъже и коне лежаха мъртви на разкаляната от кръв земя. Помпей видя как офицерите му отделят две хиляди конници от най-далечния край и ги пращат след бягащия враг. Кимна рязко. Нещата се развиваха така, както се беше надявал, и той благодари на боговете. Вестоносците му го гледаха за нови заповеди, но вече нямаше нужда от това.
Шумът беше ужасяващ, прахта се беше вдигнала над редиците на толкова тежки облаци, че конниците и пешаците изглеждаха като сенки. Помпей видя как конницата му отстъпва, за да се преподреди, та отново да нападне в галоп и да си пробие път до сърцевината на ветераните. Дори и Десети не можеше да издържи, когато го нападнеха от две страни. Репутацията, която Цезар си беше изградил, щеше да бъде разрушена.
Четири кохорти от Десети се обърнаха незабавно, за да се изправят срещу нападението, което знаеха, че ще последва, и Помпей изруга прахта, която скриваше подробностите. Ветераните бяха сърцето на легендата на Цезар и той искаше да ги види унижени също толкова, колкото и командира им. Самият Юлий беше някъде там, но вече не можеше да го види.
— Хайде, давайте! Врежете се в тях! — каза Помпей глухо. — Нападайте.
В средата на бойната линия Брут блъсна един умиращ в гърба и вдигна щита си, за да парира удар. Конят му беше мъртъв и той едва беше успял да скочи от седлото, преди животното да се строполи. Не знаеше дали Юлий нарочно е изпратил срещу него някогашния му легион. Вероятно бяха очаквали, че това ще отслаби ръката му. Въпреки че беше обучавал мъжете, срещу които се изправяше, въпреки че ги познаваше като родни братя, ги убиваше, без да се замисли.
Както бе очаквал, бронята му ги привличаше към него, разваляше бойните редици: щом забележеха среброто, всички се стараеха да го повалят.
— Да не би да се страхувате от стария си учител? — предизвика ги той и се разсмя лудешки. — Няма ли сред вас някой достатъчно добър, за да се изправи срещу мен? Опитайте, момчета. Елате и опитайте.
Чуха го и връхлетяха толкова яростно, че го избутаха назад и не можеше да замахне с меча. Нещо тежко го удари по главата и скъса ремъка под брадичката му. Той изруга, падна на земята — усети, че шлемът му се разхлабва — но се изправи със скок и уби двама, преди да са успели да се съвземат.
Но го връхлетяха още и силен удар изтръгна щита от ръката му: дръжката смъкна кожата на дланта му. Брут изрева от болка, отби нечий меч и заби своя в слабините на поредния нападател. Краката му се запързаляха, гвоздеите на сандалите му одраха лицето на някакъв мъртвец. Погледна надолу и видя, че е Сенека — отворените му очи бяха покрити с прах.
Брут се биеше, без да мисли, посичаше всичко, до което стигаше, и ревеше на уморените редици. С крайчеца на окото си забеляза сребърна броня като своята и изрева за нападение. Беше Октавиан — извъртя глава, като чу гласа му. Брут тръгна към него, но не можеше да си проправи път през биещите се мъже. Беше се изморил. Безкрайната енергия на младостта някак си незабелязано беше изчезнала. Зад гърба си чу Лабиен да призовава Четвърти да нападне и викът му сякаш вдъхна нов кураж на някогашния му легион: мъжете изреваха и започнаха да се бият като обезумели, забравили за раните си. Октавиан също правеше усилия да стигне до него и Брут напрегнато го очакваше. Оглеждаше се и за Юлий, но не можеше да го открие.
Острието на меча му се оказа безполезно срещу нечий щит. Не видя удара, който го повали на колене, нито втория, който го събори по гръб.