— Да, господарю — каза Октавиан. Гласът му леко трепереше и Юлий го погледна, и се усмихна на преклонението, което се четеше в зачервените очи на младия мъж.
— Ще приема нова клетва за вярност от тях, като консул на Рим. Кажете им, че войната е свършила.
Самият той трудно можеше да го повярва и знаеше, че реалността няма да бъде осъзната с часове и дни. Воюваше от толкова години, че трудно можеше да си ги спомни, и всичко това го беше довело до равнината на Фарсал в средата на Гърция. Беше достатъчно.
— Господарю, видях Брут да пада — каза Октавиан.
Юлий излезе от унеса си и попита троснато:
— Къде? — Беше готов да тръгне.
— В средата, господарю. В легиона на Лабиен.
— Води — каза Юлий и смуши коня си.
Едва сега го обхвана болезнен ужас. Ръцете му трепереха, но и самият той не знаеше дали това е реакция след битката, или страх.
Двамата минаха през редиците бойци — те вече се бяха заели с рутинните дейности, които толкова добре познаваха. Събираха пленените мечове на купчини, трупаха броните и копията на други, пиеха вода — не бяха пили от часове. Щом видяха военачалника си, най-близките започнаха да го приветстват и накрая всички крещяха от облекчение и триумф.
Юлий почти не ги чуваше. Очите му бяха съсредоточени върху фигурата в сребърна броня, която измъкваха от купчина трупове. Докато слизаше от коня, усети, че очите му лютят от сълзи. Не можеше да говори. Мъжете от новия Четвърти отстъпиха почтително и му направиха място. Той коленичи и се взря в лицето на най-стария си приятел.
Беше цялото в кръв, а под нея кожата беше като мрамор. Юлий измъкна изпод колана си кърпа и внимателно започна да бърше натрупаната мръсотия.
Брут отвори очи. Със съзнанието дойде и болката и той изръмжа. Бузите и устата му бяха подути, от ушите му се процеждаше кръв. Погледът му беше празен, но когато вдигна очи към Юлий, в тях блесна смътно съзнание. Опита да се надигне, но ръката му беше счупена и той падна по гръб и изпъшка. Устните му се размърдаха над окървавените зъби и Юлий се наведе по-близо, за да го чуе.
— Ще ме убиеш ли? — прошепна Брут.
— Не.
Брут издиша бавно, на пресекулки.
— Значи умирам?
Юлий го погледна.
— Вероятно. Заслужаваш го.
— Помпей?
— Избяга. Ще го намеря.
Брут се опита да се усмихне, но го разтърси болезнена кашлица. Юлий го гледаше, потъмнелите му очи бяха по-студени от смъртта.
— Значи загубихме — каза тихо Брут и се опита да изплюе кръв на земята. Нямаше толкова сила. — Притесних се, като не те видях. Реших, че с мен е свършено.
Юлий бавно и тъжно поклати глава и въздъхна:
— Какво да правя с теб? Да не би да мислеше, че не те ценя? Да не би да мислеше, че няма да ми липсваш в Рим? Не повярвах на майка ти, когато ми каза. Казах й, че не би ме предал, не и ти. Тогава ме нарани. И все още ме боли.
В очите на Брут се появиха сълзи, предизвикани и от болка, и от нещастие.
— Понякога ми се искаше просто да направя нещо, без мисълта, че великият Юлий може да го направи по-добре. Дори когато бяхме деца го исках. — Спря и стисна зъби от болка. — Сам постигнах всичко, което съм. Преборих се с неща, които биха пречупили хиляди. И докато аз се борех, ти правеше всичко да изглежда лесно. За теб беше лесно. Ти си единственият човек, който ме е карал да чувствам, че съм пропилял живота си.
Юлий погледна ранения, когото познаваше, откакто се помнеше.
— Защо не можеше да си щастлив с мен? — попита той. Гласът му трепереше. — Защо ме предаде?
— Исках да сме равни — отвърна Брут и стисна окървавените си зъби. Нова болка го накара да се задъха. — Не очаквах Помпей да излезе такъв глупак. — Погледна студените очи на Юлий и осъзна, че животът и съдбата му се решават сега, докато лежи безпомощен. — Можеш ли да ми простиш това? — прошепна Брут. — Мога ли да те помоля за това последно нещо?
Юлий не отговори толкова дълго, че Брут се отпусна и затвори очи.
— Ако оживееш — каза най-после Юлий. — Ако оживееш, ще оставя миналото на мира. Разбираш ли ме? Имам нужда от теб, Брут.
Не знаеше дали го е чул. Лицето на Брут побеля още повече и само туптенето на една вена на гърлото му показваше, че още е жив. С огромна нежност Юлий попи кръвта от устните на приятеля си, натика кърпата в ръката му и се изправи.
Октавиан го гледаше ужасен от това, което беше чул.