Пукането на мангала нахлу в мислите му и той реагира още преди съзнанието му да започне да спори с него. Вдигна пакета и го пусна в пламъците. И тутакси посегна да го извади, но размисли и загледа как червената панделка почернява и се извива и как пламъците танцуват по краищата на документите и писмата.
Димът не беше много, но му залютя на очите и Юлий излезе на бледата слънчева светлина. Десети бе строен пред палатката и той изпита гордост от поведението на войниците си. Те очакваха да ги върне в Дирахий, да преговаря със сената на Помпей в града, а не на бойното поле. Да, трябваше да довърши тази работа. Имаше хиляди неща, които трябваше да направи. Трябваше да се плати на легионите… и в този момент осъзна, че е поел отговорността и за легионите, изоставени от Помпей. Те също очакваха заплатата си, както и храна, екипировка и подслон. Трябваше да се вдигнат и погребални клади за мъртвите.
Отиде до ръба на склона и погледна в далечината. Помпей беше разбит и нямаше смисъл да го преследва. Вярно, че беше взел пръстена на сената, но Юлий можеше да изпрати в Рим кораби и писма, с които отхвърля властта му. Диктаторът щеше да бъде принуден да отведе конниците си далече от римските земи и да изчезне.
Издиша бавно. Легионите му се бяха били с години, за да се стигне до този момент. Искаха да се оттеглят в именията, които им беше обещал, със злато и сребро, с които да си построят хубави къщи в колониите. Беше им дал част от това, което бяха спечелили в Галия, но те заслужаваха многократно повече. Бяха му дали всичко.
Видя Октавиан — водеше коня си по виещата се пътека. Изглеждаше напрегнат, въпреки че се опитваше да го скрие от изпитателния поглед на Юлий. Стигна до върха потен, лицето му бе покрито с прахта на Фарсал.
— Какво ще заповядаш, господарю? — И отдаде чест.
Юлий погледна към хоризонта. Виждаше мили надалече.
Гърция никога не му беше изглеждала толкова просторна и празна, както от тази височина.
— Ще остана за изгарянето на мъртвите тази вечер. — Пое си дълбоко дъх, усещаше колко е изтощен. — Утре ще тръгна след Помпей. Трябват ми извънредните на Десети и Четвърти. Ще говоря пред другите и ще ги изпратя у дома.
— Те… не могат да си тръгнат — каза след кратко колебание Октавиан.
Юлий се обърна към него.
— Ще напиша писма до Марк Антоний. Ще им бъде платено и онези, които искат, ще получат земята, която съм им обещал. Ще изпълня обета си към всички тях.
— Не, господарю, не е това. Няма да искат да си тръгнат, докато ти продължаваш. Кир дори дойде, за да ме помоли да ти го предам. Искат да са с теб до края.
Юлий се замисли за обещанието, което беше дал на дъщеря си. Щеше ли да го мрази, ако убиеше Помпей? За момент си представи как сваля пръстена на сената от мъртвата ръка на Помпей. Вероятно това щеше да е достатъчно, за да му донесе успокоение. Не знаеше, но преди да получи възможността да се изправи пред диктатора, нещата нямаше да свършат. Сула беше оставил Митридат жив на същата тази земя и цената беше римска кръв.
Потърка лицето си. Трябваше да се изкъпе, да облече чисти дрехи и да хапне. Плътта беше слаба.
— Ще говоря на хората. Верността им… — Спря, не можеше да намери подходящите думи. — Рим трябва да е стабилен, а с идването си тук го оголихме. Ще взема Четвърти, Десети и извънредните, никой друг. Кажи на Кир да назначи друг старши трибун на свое място, защото ще взема и него. Добре ще е хората, които бяха на Рубикон, да видят как всичко приключва.
Усмихна се при тази мисъл, но видя, че изражението на Октавиан става по-сурово.
— И Брут ли, господарю? Какво искаш да направя с него?
Усмивката на Юлий се стопи.
— И него. Качи го на някоя каруца в обоза. Ще го лекуваме по пътя.
— Господарю… — започна Октавиан, но погледът на Юлий го накара да млъкне.
— Той е с мен от самото начало — тихо каза Цезар; думите му почти се изгубиха във вятъра. — Нека дойде.
Брут лежеше в тъмнина и болка. Под пълната луна равнината беше призрачно място на бели сенки, които се промъкваха при ранените в палатката. Брут затвори очи и му се прииска сънят отново да го отнесе. Ръката му беше наместена и прикрепена с шини, ребрата му бяха стегнати с превръзки. Болката се усилваше, когато се опитваше да се раздвижи, и последния път, когато подутият му мехур го накара да седне, трябваше да стисне зъби, за да не закрещи. Гърнето под сламеника му преливаше от черна мръсотия. Съзнанието му още се люшкаше от ударите, които беше получил, и той имаше само смътен спомен, че бе говорил с Юлий. Мисълта за това го изгаряше по-лошо и от рана.