Някой наблизо извика в съня си и той трепна. Искаше му се да има сили да се измъкне от вонящата палатка навън в нощния въздух. Непрекъснато се потеше и когато мислите му се изясняваха, разбираше, че го тресе. Извика за вода, но не му донесоха. Най-после потъна в по-тъмните дълбини и спокойствието.
Изплува от безпаметството със стон, изтръгнат от дълбокия като смърт сън от груба ръка на рамото си. Страхът накара сърцето му да се разтупка, когато видя застаналите наоколо мъже. Всички бяха стояли рамо до рамо с него в Испания и Галия. Някога бяха като братя… но сега лицата им бяха жестоки.
Един от тях се наведе и натика в лявата му ръка къс нож.
— Ако ти е останала някаква чест, ще си прережеш гърлото. — Каза го с отвращение.
Причерня му. Когато пак отвори очи, те все още бяха тук, а ножът беше пъхнат между ръката и превързаните му гърди. Дали беше минал само миг? Струваше му се като часове… но никой от мъжете не беше помръднал.
— Ако не иска да умре, ще трябва да го направим ние — каза дрезгаво един от войниците.
Друг кимна и се наведе към оръжието. Брут изръмжа и се опита да се дръпне. Беше прекалено слаб. Изпълни го страх, че ще умре във вонящата палатка, и се опита да извика, но гърлото му беше пресъхнало
— Нагласи го в ръката му — чу и усети как свиват безжизнените му пръсти около дръжката на ножа.
В ужаса на тъмнината се чу нов глас.
— Какво правите тук?
Не знаеше чий е гласът, но мъжете се стреснаха, а новодошлият се развика гневно, докато те се изнизваха в мрака. Брут се задъха. Лежеше по гръб, все още стиснал малкия нож.
Чу да се приближават стъпки и над него се наведе един центурион.
— Трябва ми охрана — прошепна Брут.
— Не мога да ти помогна — отвърна хладно мъжът.
Навън лумналите пламъци на погребалните клади осветиха нощта. Тъмнината в палатката понамаля и погледът на центуриона падна върху купата със супа на дървения стол. Той я взе и се намръщи на храчките, които плуваха в нея.
— Ще ти донеса чиста храна и гърне — каза отвратен. — Само това мога да направя за теб.
— Благодаря — прошепна Брут и затвори очи от болка.
— Не ми благодари. Не искам нищо от теб — сопна се мъжът.
Брут усети гнева му. Вдигна ножа, без да го поглежда.
— Оставиха това.
Чу как центурионът изсумтя.
— Запази си го. Чух какво ти казаха. И сигурно са прави. Не от техните ръце обаче и не по време на моята смяна. Все пак може би трябва да помислиш да го направиш сам. Ще е най-добре.
С огромно усилие Брут хвърли ножа и го чу как пада някъде наблизо. Центурионът не каза нищо и след малко излезе.
Пращенето на кладите продължи часове. Брут слушаше молитвите. После отново потъна в сън.
Призори виковете на ранените в палатката се усилиха. Лечителите на легиона миеха, зашиваха и превързваха колкото могат. Повечето ранени след време щяха да получат инфекции и да измрат.
Брут спеше неспокойно. Събуди го внезапно настаналата тишина. Вдигна глава и видя, че е влязъл Юлий.
Помъчи се да се надигне. Мъжете около него го зяпаха. Усещаше неодобрението им, стегна се, за да не разкрие собствената си болка, и стисна зъби.
Юлий вървеше през палатката и казваше по две-три думи на всеки. Брут не знаеше дали е само плод на въображението му, но освен че ранените като че ли се ободряваха след разговорите си с Юлий, усети как напрежението се усилва, докато най-после консулът на Рим не придърпа един стол до него и не седна тежко.
Очите му бяха зачервени, но бронята му беше излъскана и в сравнение с мъжете наоколо изглеждаше спокоен и отпочинал.
— Грижат ли се за теб? — попита Юлий и огледа шините и превръзките, които опасваха раненото му тяло.
— Цветя и плодове всяка сутрин — отвърна Брут.
Отново отвори уста, за да каже думите, които искаше, но не можеше. В тъмните очи, които го гледаха твърдо, нямаше и следа от лукавство. Не можеше да повярва, но някак си му беше простено. Сърцето в гърдите му заби по-бързо, пред очите му засвяткаха звезди. Знаеше, че пак го втриса, и му се прииска отново да се отпусне в тъмнината. Не можеше да гледа Юлий в очите, така че отклони поглед и прошепна:
— Защо не ме уби?
— Защото си най-старият ми приятел — отвърна Юлий и се наведе по-близо. — Колко пъти през годините си ми спасявал живота? Мислиш ли, че мога да отнема твоя? Не мога.