Октавиан подаде меча си на един от войниците и започна да сваля бронята си.
— Какво правиш? — попита Цезар.
— Идвам с теб, но не мога да плувам с това, ако ни потопят. — Погледна многозначително гръдните плочки на Юлий, но той не му обърна внимание, а само каза:
— Ами добре. — И махна към лодката. — Един повече няма да има значение.
Октавиан внимателно се намести върху хлъзгавите мрежи, намръщен от миризмата на риба. Юлий го последва и лодката се разлюля и тръгна.
— Страдаш ли от морска болест, Октавиане? — попита Юлий.
— Никога. Стомахът ми е като от желязо — излъга младият мъж.
Рибарската лодка излезе от закътания залив и Юлий пое дълбоко дъх, наслаждаваше се на люлеенето на морето.
— Видяха ни.
Две галери завиваха, за да поемат срещу лодката. Когато се приближиха, почнаха да викат на рибарите да спрат — вероятно двамата войници на борда бяха достатъчни, за да ги обезпокоят. Вдигнаха знамена на мачтите и предните галери спряха.
Доброто настроение на Юлий изчезна толкова бързо, колкото се беше появило. Той седна и мълчаливо зачака. Галерата се приближаваше бързо. Рибарите свалиха платното и без плющенето му единственият шум, който се чуваше, идваше откъм галерата: римляните, които крещяха заповеди. На Юлий му домъчня за дните, когато самият той пътуваше с бързи кораби до непознати земи.
Юлий огледа войниците, подредени по перилата. Притесняваше се, но беше взел решение и трябваше да го изпълни. Не можеше да избяга, дори и да искаше — галерите можеха да надбягат малката лодка дори и само с греблата. С усилие преглътна нервността си.
Галерата беше позеленяла и хлъзгава, значи бе в морето от месеци, докато Юлий се бореше срещу Помпей. Гребците вдигнаха греблата и Юлий потрепери, когато студената вода опръска лицето му, докато лодката минаваше под тях. Сред войниците се появи един центурион и викна:
— Кой си ти?
— Консул Гай Юлий Цезар. Хвърли ми въже.
Движението на двата съда правеше почти невъзможно да се гледат в очите, въпреки че Цезар опита. Разбираше затруднението на центуриона — Помпей без съмнение беше дал строги заповеди да потопят и изгорят всеки, който ги последва.
Юлий не се усмихна, когато дългата въжена стълба падна с тракане покрай борда на галерата и тежестите в края й изчезнаха под повърхността. Посегна и я хвана, без да обръща внимание на предупредителните викове на рибарите, уплашени, че лодката им ще се преобърне.
Внимателно се изкатери. Това, че екипажите на вече три галери го наблюдаваха, не му помагаше особено, нито пък мисълта, че ако падне, бронята ще го потопи. Стигна перилото задъхан. Хвана ръката на капитана, който му помогна да го прескочи. Октавиан го последва.
— Как се казваш, капитане? — попита Юлий веднага щом стъпи на палубата.
Капитанът не отговори. Гледаше го намръщено.
— Тогава отново ще ти кажа кой съм аз. Аз съм Юлий Цезар. Аз съм консул на Рим и единствената избрана власт, на която си длъжен да служиш. Всички заповеди, дадени от Помпей, са отменени. От този момент си под мое командване.
Капитанът отвори уста, на Юлий продължи. Не искаше да губи моментното си предимство. Заговори така, сякаш не съществуваше и минимална възможност за неподчинение.
— Ще предадеш на другите галери да съберат тук капитаните, за да получат заповеди. Имам шест хиляди мъже и коне, които чакат на пристанището. Вие сте моят транспорт до Мала Азия, капитане.
После спокойно се обърна към перилото, за да помогне на Октавиан да го прескочи. Когато отново се обърна към капитана, видя, че е готов да кипне.
— Не разбираш ли, капитане? Като консул, аз представлявам сената. Заповедите, които давам, имат приоритет над всички останали, които си получил. Или го осъзнай сега, или ще се наложи да те освободя.
Капитанът се колебаеше. Беше изпаднал във възможно най-неудобната ситуация: трябваше да избере между двама командири.
— Е? — изръмжа Юлий и пристъпи застрашително към него.
Капитанът премигна отчаяно.
— Да, господарю. Подчинявам се на заповедите. Ти имаш властта. Ще изпратя сигнал на другите галери.
Юлий кимна и екипажът се разтича, за да вдигне знамената, които щяха да доведат и останалите капитани на борда.
Юлий усети, че Октавиан го гледа втренчено, но не се осмели да рискува да се усмихне. Вместо това му нареди:
— Върни се на пристанището и подготви войниците за тръгване. Отплаваме.
Брут стоеше на каменния док, чешеше заздравяваща рана под превръзките си и наблюдаваше галерите. Ръката и ребрата му най-после оздравяваха, но возенето в клатушкащата се каруца направо го побъркваше. Беше се излекувал, но беше раняван достатъчно пъти, за да знае, че ще му отнеме толкова време да изгради отново мускулите, колкото беше нужно за заздравяването на костите. Все още носеше меча си, но можеше да го изтегли само с лявата ръка и се чувстваше непохватен като дете. Мразеше да е слаб. Войниците от Десети и Четвърти бяха станали нагли, подиграваха му се и му се присмиваха, вероятно защото беше прекалено горд, за да се оплаква. Не биха посмели, ако беше добре. Въпреки че това го изгаряше, Брут не можеше да направи нищо друго, освен да чака и да прикрива гнева си.