До него стояха Домиций, Октавиан, Регул и Кир. Нервността им си личеше, докато оглеждаха потъмняващото море. Октавиан се беше върнал с новината и сега чакаха решението на капитаните. Напрежението растеше.
— Ами ако са го задържали? — попита изведнъж Домиций.
— И са го убили? Изобщо няма да разберем.
— Какво можем да направим в такъв случай? — отвърна Октавиан. — Да тръгнем в битка с тоя тромав търговски кораб? Ще ни потопят още преди да се приближим, и вие го знаете. — Очите му не се откъсваха от смътните очертания на галерите, които се полюляваха извън пристанището. — Той избра риска.
Кир погледна залязващото слънце и се намръщи.
— Ако не се върне до стъмване, можем да се промъкнем на някоя от галерите и да нападнем следващата. И после следващата.
Брут го погледна изненадано. Годините бяха променили мъжа, когото мислеше, че познава. Кир вече отдавна беше свикнал с командването и увереността му беше нараснала. Брут се обади, без да се замисли:
— Ако са го задържали, ще очакват от нас да опитаме точно това. Ще пуснат котва толкова далече, колкото могат, и ще прекарат нощта близо един до друг. Ще направят точно това, освен ако не тръгнат към Мала Азия с Юлий, за да го предадат на Помпей.
— Затваряй си устата — каза студено Октавиан. — Ти не командваш. Тук си само защото Цезар се смили и не те екзекутира. Нямаш какво да ни кажеш.
Брут го погледна остро, но сведе очи под погледите на мъжете, с които се бе сражавал рамо до рамо толкова години. Изненада се колко много можеха да го наранят все още. Забеляза как търсят Октавиан в отсъствието на Юлий. Вероятно беше нещо в общата им кръв. Пое си дълбоко дъх и дясната му ръка трепна в превръзката, преди да овладее гнева си.
— Мисля, че… — започна той.
Октавиан се нахвърли върху него.
— Няма какво да мислиш! Ако аз решавах, щях да те разпъна ей тук, на кея. Мислиш ли, че хората ще възразят?
Брут много добре знаеше отговора.
— Не, щяха да са доволни. Но ти няма да им заповядаш нали, момче? Ще изпълняваш неговите заповеди дори ако те означават унищожаването на всичко, което цениш.
— Все още ли се опитваш да оправдаеш предателството си? — попита Октавиан. — Няма достатъчно думи за това. Не разбирам защо Цезар те доведе тук, но ще ти кажа едно. Ако той очаква отново да си един от нас, няма да стане. Първия път, в който се опиташ да ми дадеш заповед, ще ти прережа гърлото.
Брут присви очи и се наведе напред.
— Сега си смел, момче, но костите оздравяват. И когато това стане…
— Ще го направя още сега! — вбесен викна Октавиан.
Втурна се към Брут и извади нож, но Регул и Кир го спряха. Брут отскочи извън обсега му.
— И как ще обясниш убийството ми на Юлий — попита хладно. Очите му бяха пълни със злоба. — Той също може да е жесток, Октавиане. Вероятно затова ме остави жив.
Октавиан се успокои и Кир му взе ножа.
— Мислиш ли, че ще се излекуваш? — попита младежът. — Какво ще стане, ако наредя на хората си да те отведат някъде и да ти размажат ръката както трябва? Да я натрошат толкова зле, че никога повече да не можеш да хванеш меч.
Усмихна се, когато видя в очите на Брут да проблясва страх.
— И ще боли, нали? А и никога повече няма да можеш да яздиш или дори да си напишеш името. Това най-накрая ще пречупи нахалството ти.
— О, ти си благороден човек, Октавиане — каза Брут. — Бих искал да имам твоите принципи.
Октавиан продължи, Като едва прикриваше злобата си.
— Още дума и ще го направя. Никой няма да ме спре, нито да те спаси. Знаят, че го заслужаваш. Хайде де. Още една дума.
Брут дълго се взира в него, после тръсна с отвращение глава, обърна се и се отдалечи. Октавиан кимна рязко, трепереше от гняв.
— Не биваше да избухваш — тихо каза Домиций. Държеше Октавиан за рамото и гледаше след ранения мъж, когото някога боготвореше.
— Не можах да устоя — изсумтя Октавиан. — След всичко, което направи, стои сред нас, сякаш има това право. Не знам какво си е мислил Юлий, като го докара тук.