Той посочи надолу към реката. Голи момчета бяха доплували от издатината по-горе, бяха отвързали лодките и вече ги бяха избутали по течението. Когато се отдалечиха извън обсега на пушечен изстрел, те се покатериха вътре и загребаха към брега.
— Дай ми свещеника и ще можеш да си ги получиш обратно. Хайде! Решавай, но без да прибързваш.
Стокард поклати глава. Погледът му се плъзна към жената от племето теслин, която кърмеше неговия син, и щеше да се разколебае, ако не беше вдигнал очи към мъжете пред него.
— Аз не се боя — заговори Стърджес Оуен. — Господ ме пази с десницата си и аз съм готов да вляза сам в стана на неверника. Още не е много късно. Вярата планини премества. Дори и в дванадесетия час може да спечеля душата му за истинската вяра.
— Препъни го тоя мръсник и го вържи — дрезгаво пошепна Бил на ухото на старшия си другар, догато мисионерът говореше и се мъчеше да пребори езичника. — Вземи го като заложник и му тегли куршума, ако се опитат да се нахвърлят върху ни.
— Не — отвърна Стокард. — Аз му дадох дума,
че може да говори с нас без всякаква опасност. Правила за водене на война. Бил, правила за водене на война. Той постъпи честно, предупреди ви и така нататък и… ами че, по дяволите, човече, аз не мога да престъпя думата си!
— Той ще устои на своята, ще видиш.
— Не се и съмнявам, но няма да се оставя един мелез да излезе по-почтен от мен! Защо да не направим каквото той иска: да му дадем мисионера и да сложим край на цялата работа?
— Ннее… — измънка колебливо Бил.
— Стяга те обувката, а?
Бил се изчерви и се отказа да спори. Баптист Червения все още чакаше окончателното решение. Стокард отиде при него.
— Нещата стоят така, Баптист. Аз дойдох в твоя стан с намерението да отида нагоре по Коюкук. Нямах нищо лошо наум. В сърцето си не таях никакво зло. И още .не тая. Пристига тоя пол, както ти го наричаш. Не съм го довел аз. Той щеше да дойде и да бях тук, и да не бях. Но сега, щом е вече тук, като е от моето племе, трябва да го защищавам. И ще го направя. Нещо повече, това няма да е детска игра. Когато свършиш, селището ти ще бъде безмълвно и празно, хората ти оредели като след стихиен глад. Вярно е, нас няма да ни има, но и най-
отбраните ти воини…
— Но тия, дето ще останат, ще живеят в спокойствие и нито думите на чужди богове, нито езикът на чужди свещеници ще бръмчи в ушите им.
И двамата свиха рамене и се разделиха — мелезът се върна в своя стан. Мисионерът извика двамата си верующи и те се заловиха да четат молитви. Стокард и Бил се нахвърлиха с брадви върху няколко близки бора и ги повалиха така, че да служат за удобно прикритие. Детето беше заспало; жената го сложи върху куп кожи и се зае да помага за укрепването на стана. Сега бяха защитени от три страни, стръмният склон отзад изключваше нападение от тази посока. Когато тези приготовления бяха завършени, двамата мъже излязоха на откритата поляна и разчистиха тук и там храстите. От противниковия стан долиташе бумтене на бойни тъпани и гласовете на шаманите, които разпалваха гнева
на племето.
— Най-лошото е, че те ще нападат на вълни —
каза недоволно Бил, когато двамата се връщаха,
д нарамили брадвите.
— И ще чакат до полунощ, когато здрачевината
ще пречи да стреляме.
— Значи трябва да започнем представлението колкото може по-рано.
Бил остави брадвата, взе една пушка и грижливо избра място за стрелба. Един от шаманите, който се извисяваше над съплемениците си, се открояваше много ясно. Бил го взе на мушка.
— Готово ли е всичко? — попита той.
Стокард отвори сандъка с мунициите, настани жената там, където можеше безопасно да пълни:
пушките, и даде знак. Шаманът падна. За миг настъпи тишина, след това се надигна див вой и облак костени стрели паднаха, недостигнали целта.
— Бих искал да го видя тоя никаквец — рече Бил, докато слагаше нов патрон. — Готов съм да се закълна, че го ударих точно между очите.
— Не помогна — Стокард мрачно поклати глава Бабтист очевидно беше обуздал някои от по-войнствените си последователи и вместо да предизвика атака в ярката дневна светлина, изстрелът стана причина за бързо отстъпление — индианците се изтеглиха от стана извън обсега на отъня.
В разгара на проповедническия си жар, воден от божията ръка, Стърджес Оуен би се втурнал самичък в стана на неверниците, еднакво готов за чудо или мъченичество, но през последвалото изчакване треската на сляпата вяра постепенно отмина и започна да надделява естественото човешко начало.. Физическият страх измести духовната надежда, а любовта към живота — любовта към бога. Това не беше нещо ново. Той ясно усещаше как го обзема тази слабост и тя му беше позната от миналото. Беше се борил с нея и я беше изпитвал и преди. Спомняше си как, когато другите бяха забивали като луди греблата в застиналата и бучаща ледена каша, в критичния миг, обладан от смута на плътски ужас, той бе захвърлял греблото, за да се моли безумно на своя бог за милост. А имало бе и други случаи. Споменът не беше приятен, караше го да се срамува, че духът му е толкова слаб, а плътта толкова силна. Но любовта към живота! Любовта