към живота! Не можеше да се отърве от нея. Заради нея незнайните му прадеди бяха продължавали рода си; заради нея той е бил предопределен да продължи своя. Неговата смелост, ако тя можеше
да се нарече смелост, се подхранваше от фанатизъм. Смелостта на Стокард и Бил се пораждаше от верността към дълбоко вкоренени идеали. Не че жаждата им за живот бе по-малка, но любовта към традицията на расата бе по-голяма; не че не ги беше страх да умрат, но те бяха достатъчно храбри, за да не живеят с цената на позора.
Мисионерът се изправи, за миг завладян от желанието да се жертвува. Той вече кажи-речи запълзя към барикадата, за да отиде в другия стан, но се дръпна назад и се разрида: — Както духът повелява! Както духът повелява! Кой съм, та да не се подчинявам на промислите божии? Още преди сътворението на света всичко това е било писано в книгата на живота. Та аз ли, който не съм повече от червей, ще затрия една страница или част от нея? Каквато е волята божия, тъй и духът ще ми повелява!
Бил посегна, вдигна го на крака и го разтърси — яростно, без да проговори. След това отпусна кълбото тресящи се нерви и съсредоточи вниманието си върху новопокръстените. Но те проявяваха не толкова страх, колкото бодра готовност за предстоящото стълкновение.
Стокард, който говореше полугласно с жената от
племето теслин, погледна към мисионера.
— Доведи го тука — нареди на Бил.
— Сега — заповяда той, когато Стърджес Оуен бе изправен пред него, — направи ни мъж и жена, и по-живичко! — После, извинявайки се, се обърна към Бил: — Знаем ли как ще свърши всичко това, та
реших да си оправя отношенията.Жената изпълни повелението на белия си господар. За нея церемонията нямаше никакъв смисъл. Според дейните разбирания тя бе негова жена от деня, в който се бяха събрали. Покръстените индианци послужиха за свидетели. Бил стоеше зад мисионера и му подсказваше, когато той се запъваше. Стокард нашепваше на жената дума по дума отговорите, а когато му дойде времето, поради липса на нещо друго, което да послужи за халка, обхвана безименния й пръст с палеца и показалеца си.
— Целуни младоженката! — кресна Бил. Стър джес Оуен бе твърде отмалял, за да не му се подчини. — Сега кръсти детето!
— Чиста работа — забеляза Бил.
— Когато човек тръгва по нова пъртина, трябва да има всичко необходимо — обясни бащата и взе момченцето от ръцете на майка му. — Веднъж ме екипираха и снабдиха с храна, за да отида да търся злато на каокадите, и имах Мляко в торбата, освен сол. Никога няма да го забравя. И ако жената й малкият прехвърлят билото тази вечер, защо да не са готови за всякакъв непредвиден случай. Гледам прекалено далече напред, Бил, между нас казано но какво ли ще загубя, ако не стигна дотам.
С чаша вода се извърши кръщенето и бебето бе сложено в сигурно ъгълче на барикадата. Мъжете накладоха огън и приготвиха вечерята.
Слънцето бързаше на север и клонеше все по-близо до хоризонта. Небето нататък се зачерви и стана кърваво. Сенките се издължиха; в мрачните глъбини на гората животът бавно замираше. Дори й дивите птици по реката бяха посмекчили дрезгавите си крясъци и разиграваха вечерния си фарс, че се готвят да спят. Само глъчката на индианците се засили: бойните тъпани думкаха, гласовете се издигаха в дивашки песни. Но щом слънцето залезе, те прекъснаха врявата. Общото среднощно смълчаване бе пълно. Стокард се надигна на колене и се завзира над повалените дървета. По едно време детето изплака от болка и го смути. Майката се наведе над малкия, но той вече пак беше заспал. Мълчанието бе дълбоко, безпределно. После червеношийките внезапно избухнаха в звънка песен. Нощта беше минала.
Поток от тъмни фигури кипеше на откритото пространство. Свистяха стрели, пееха тетиви. Пушките им отговаряха с пронизителен глас. Едно копие, метнато с мощен замах, прониза жената от племето теслин, както се надвесваше над детето. Загубила скорост стрела мина между натрупаните дървета и се заби в ръката на мисионера.