Устремът нямаше край. Средата на откритото пространство бе отрупана с убити, но останалите се носеха Напред, налитаха срещу барикадата и се
прехвърляха през нея като океанска вълна. Стър д джес Оуен избяга в палатката, а другите мъже бяха повалени, прегазени от човешкия валяк. Хей Стокард единствен бе успял да се изправи над тях и отблъскваше туземците, налитащи като скимтящи м псета. Беше докопал една брадва. Мургава ръка грабна детето за голото краче и го издърпа изпод майка му. На разстояние от един разтег мъничкото телце описа кръг във въздуха и се разби до смърт в дърветата. Стокард разсече главата на индианеца до брадичката и се залови да разчиства място наоколо. Кръгът от дивашки лица се сключи около него; те го засипаха с копия и стрели с костени наконечници. Слънцето се издигна нависоко и биещите се се залюшкаха напредназад в багрените сенки. На два пъти, когато брадвата му засядаше от твърде дълбок удар, те се нахвърляха отгоре му, но и двата пъти той ги отблъсна. Те падаха под краката му и той тъпчеше и умрелите, и умиращите, понеже земята беше хлъзгава от кръв. И въпреки това денят се разгаряше и червеношийките пееха. Най-после враговете се отдръпнаха от него със страхопочитание и той се опря задъхан на брадвата си.
— Кълна се в душата си — възкликна Баптист Червения, — и ти ако не си мъж! Отречи се от своя
бог и ще останеш жив.
Стокард изруга и отказа — безсилно, но достойно.
— Я гледай! Баба! — Пред мелеза бяха изправили Стърджес Оуен.
Освен драскотината на ръката, той беше останал незасегнат. Ала очите му шареха насам-натам в безумен страх. Геройската фигура на богохулника, покрит с рани и набучен със стрели, облегнал се предизвикателно на брадвата, безразличен, невъзмутим, безподобен, привлече блуждаещия му поглед. И той изпита огромна завист към човека, който можеше да се изправи спокоен пред тъмните порти на смъртта. Положително Христос, а не той, Стърджес Оуен, е бил изваян така. А защо не и той? Стърджес долавяше смътно проклятието на потеклото, слабостта на духа, наследена от миналото, и у него се надигна гняв срещу съзидателната сила, каквато и да си я представяше, която бе направила него, своя служител, толкова слаб. Защото дори за по-силен човек: този гняв и напорът на обстоятелствата бяха достатъчни да го подтикнат към отстъпничество, а за Стърджес Оуен това бе неизбежно. От страх пред човешкия гняв той беше готов да събуди гнева на господа. Беше възпитан да служи на бога само за да бъде отблъснат. Бяха му вдъхнали вяра без силата да вярва; бяха му вдъхнали дух без издръжливостта на духа. Това беше несправедливо.
— Къде е сега твоят бог? — обърна се към него мелезът.
— Не зная. — Стърджес стоеше изправен и скован като дете, което повтаря заучен урок. — Имаш ли тогава изобщо някакъв бог?
— Имах.
— А сега?
— Нямам.
Хей Стокард избърса кръвта от очите си и се изсмя. Мисионерът го погледна учудено, като насън. Обзе го чувство, че се намира на огромно разстояние, сякаш безкрайно се бе отдалечил. С това, което се бе случило и което щеше да се случи, той нямаше нищо общо. Той беше зрител — от безкрайно разстояние, да, от разстояние. Думите на Баптист долетяха до него едва чуто:
— Много добре. Погрижете се този човек да си отиде свободно и да не го сполети нищо лошо. Нека си отиде с мир. Дайте му кану и храна. Обърнете го с лице към русите, та да може да разкаже на техните свещеници за Баптист Червения, в чиято страна няма бог.
Заведоха го до ръба на стръмнината, където спряха, за да видят края на трагедията. Мелезът се обърна към Хей Стокард.
— Няма бог — подхвърли му той. В отговор Стокард се изсмя. Един от младите воини вдигна бойно копие, готов да го запрати.
— Ти имаш ли бог?
— Да, богът на моите деди.
Той премести брадвата, за да я хване по-сигурно. Баптист Червения даде знак и копието полетя срещу гърдите на Стокард. Стърджес Оуен видя как наконечникът от моржов зъб щръкна от гърба му, видя го да залита със смях и дръжката да се пречупва, когато той падна върху нея. След това слезе при реката, за да занесе на русите посланието на Баптист Червения, в чиято страна нямаше бог.