Мат започна да проумява, че самолетът му не се намира в хоризонтално положение, а е наклонен напред, виси под остър ъгъл върху някакъв хребет, в някаква урва или някъде другаде.
Успя да измъкне ръцете си от снега пред таблото с измервателните уреди. Искаше да се опре на седалката, за да се изправи и измъкне от снега.
Остра болка прониза гръдния му кош. Гадеше му се. Сякаш кошмарите му бяха привързани с ластик към него, та отново изгуби съзнание.
Беше нощ. Мат видя двама души на терасата на къщата си в Ривърсайд. Бившата му жена и Джейкъб Смайт. Целуваха се и Мат гледаше двойката с учудване. Излезе от къщата и наблюдаваше как бившата му съпруга свали ластика от русата плитка на професора и разроши дългата му грива.
Смайт чу стъпките на Мат и отблъсна Лиз от себе си. Погледна Мат. По тясното му лице се изписа подигравателно ухилване. Неестествено големите му и силно изпъкнали очи святкаха като на луд.
Посочи небето. Мат погледна нагоре — алено огнено кълбо се носеше с бясна скорост по нощното небе. Направо към неговия дом. Оставяше след себе си светеща опашка.
— Не е ли прекрасна? — извика Смайт.
И внезапно Мат се озова в хангара на военновъздушната база в Берлин — Кьопеник. Джейкъб Смайт и той тъкмо се бяха качили в стратосферния самолет. Мат знаеше, че има задача да се сблъска с „Кристъфър-Флойд“, за да взриви кометата. Сърцето му биеше така лудо, та си помисли, че ще изскочи от гърдите му.
Отляво и отдясно видя Ханк Уйлямс, русокосата Дженифър Йенсен, астрофизика Дейв Макензи и тъмнокожия Ървин Честър да слизат от машините си. Един до друг се отправиха към вратите на хангара. Носеха шлемовете си под мишница. Вратата се отвори със стържещ звук. Безброй хора стояха на летателното поле пред хангара. Всички бяха вперили поглед в небето.
Мат позна родителите си, бившата си жена, най-добрия си приятел Бърт Касиди и много други хора, които му бяха близки. Между хората пред хангара откри дори учителя си по религия от началното училище.
Другарите му пилоти и двамата учени също застанаха при хората и като тях погледнаха към небето, което беше озарено от червеникавооранжева светлина. Светенето се усили. Мат отново беше обзет от паника. В съня си искаше да включи моторите на самолета. Но ръцете му сякаш се бяха сраснали с командния лост.
И ето го чудовищното огнено кълбо. На небето пред хангара се появи „Кристъфър-Флойд“. Оранжевият купол, който тя тласкаше пред себе си, разпръсна облаците. Мат чу зад себе си просташкия смях на д-р Смайт.
Кометата се спускаше стремително към хората. Тогава летателното поле експлодира и огнен пламък като мощен валяк нахлу в хангара…
Матю Дракс се събуди с вик.
Беше светло. Не напълно, но дотолкова, че да може да вижда по нещо. Горещият му дъх беше разтопил дупка в снега пред лицето му. Над дупката, на височината на челото му снегът беше обагрен в тъмночервено.
Мат усещяше болки в черепа. Всяко вдишване предизвикваше бодежи в гръдния му кош. Зъзнеше страшно. Коленете му трепереха, зъбите му тракаха.
И беше жаден. Устата и езикът му бяха пресъхнали. Чувстваше гърлото си така, сякаш в него беше заседнал кактус. Мат притисна устни в снега и отхапа от него. Лакомо изяде леденостудената влага.
Цялата пилотска кабина беше пълна със сняг. Мат измъкна ръцете си и започна да го разчиства от себе си. Всяко движение му причиняваше непоносими болки в гръдния кош.
Щом като от болката в стомаха му се завиеше свят, правеше почивка. Само да не изпадне отново в безсъзнание! Неминуемо щеше да замръзне.
Мат смогна да изчисти снега от пилотската кабина дотолкова, че да има добра видимост наоколо. Непрекъснато му причерняваше пред очите. Дишаше дълбоко, за да предотврати изпадането си в безсъзнание.
Виждаше всичко като през мътно було: ледената пукнатина под себе си, в която се беше забила хидрометеорологичната тръба на самолета, насреща — снежното плато пред покритата с лед скална стена, а над и до себе си — причудливите скални формации. Като покрити с лед кости стърчаха от стръмния склон, над който самолетът на Мат се беше плъзнал до ледената пукнатина.
Ужасяващият ландшафт напомняше на Мат за филмови снимки от Антарктида. Но неговото ято летеше над Северна Европа, а не над Южния полюс! Та нали бе видял Средиземно море и Италия, когато ударната вълна на кометата помете самолета му от небето.
При мисълта за кометата се усили поредният му световъртеж. А с него и съновиденията. Дишането се учести, пулсът му се ускори. „О, Боже — простена той. — О, Боже, тази проклета комета…“
Мат притвори очи и отново ги отвори. Под черепа му всичко се въртеше: Опита се да се отърси от виенето на свят и от мисълта за кометата. Искаше да застави себе си да намери логично обяснение на феномена на този призрачен ландшафт.