— Не е Зигваан ли? — Клепачите на зачервените очи на Балоор се присвиха в тесни цепки. По набразденото му от стотици бръчки лице се появи дебнещо изражение. — Откъде знаеш това? — изсъска той.
— Каза ми името си — каза Аруула. — Казва се Маддракс.
— Той е говорил с тебе? — учуди се Балоор.
— Да. Преди да се присъединиш към нас. — Аруула познаваше властолюбивия Балоор достатъчно отдавна, за да знае какво ставаше с него. Яд го беше, че Аруула е разговаряла с бога, а той, Говорещият с боговете, го беше заварил единствено в безсъзнание.
— Чувал ли си за някакъв бог с име Маддракс? — поинтересува се Аруула. — Какво се разказва за него?
— Маддракс… — промърмори Балоор. Хвана опашката на тарака, с която теглеше крилото, и я постави на другото си рамо. — Маддракс… — Обърна се и разгледа неподвижното тяло върху синьото крило.
Беше зашил отворената рана на челото на бога и беше я покрил с паста от стрити листа. Балоор беше учуден, че един бог може да възприеме такъв съвършен човешки образ, че дори да му тече кръв и да губи съзнание. Още не беше сигурен как трябва да погледне на всичко това. Трябваше да си помисли.
С кожени ремъци беше направил бандаж на гръдния кош на бога. Най-малко три ребра бяха счупени.
— Никога не съм чувал за бог на име Маддракс — изграчи той. — Но това няма никакво значение. Войнството на Вудан е голямо. Не можем да знаем всичките негови богове по име.
Ходиха до смрачаване. Аруула откри една пещера. Намираше се в стръмен сипей, отчасти покрит със сняг. Балоор направи компетентното си заключение.
— Удобна е за отбрана — кимна в знак на съгласие. Балоор се огледа пред пещерата. Не убягнаха от погледа му черните силуети горе на планинския гребен и долу между каменните блокове. Още по пътя насам беше забелязал тараците, които ги преследваха.
Но Говорещият с боговете знаеше, че не биха ги нападнали. Не и докато един бог придружаваше малкия отряд. Дори и в момента този бог да не създаваше впечатление, че може да защитава дори собствения си живот.
Стояха на смени на пост.
През нощта Радаан се върна в съзнание. Балоор беше шинирал със стрели счупения му крак. Радаан стенеше. И гореше от треска.
Аруула и воините трябваше да внесат сняг в пещерата и Балоор застави сина на вожда да яде от него.
— Загубил е много кръв — каза той угрижено. — Ако не яде сняг, ще умре.
Също и бог Маддракс стенеше в съня си. Мънкаше откъслечни думи от някакъв непознат език. Аруула бършеше потта от челото му и по указание на Балоор му даваше да пие билкови екстракти.
Следващият ден беше извънредно напрегнат. Трябваше да спускат ранените с въжета по стръмните склонове и да преодоляват големи разлики във височините. Аруула си мечтаеше да бяха взели със себе си поне един фреккойшер.
Напредваха мъчително бавно. Навъсеното небе видимо потъмня, когато стигнаха до една падина. Беше рано привечер.
Балоор вдигна ръка и пусна плъшата опашка. Походът спря. Говорещият с боговете умислено се огледа. Долината беше почти без сняг. Между скалните грамади имаше ниски храсти. Дори отделни безлистни дървета. В по-високия стеснен край на долината шумеше водопад.
— Стигнали сме твърде далеч на юг. — Балоор почеса черепа си под кожената качулка. — И много надолу. За да стигнем при Зорбан и другите, ще трябва да преодолеем големи изкачвания. А ранените имат нужда от спокойствие. — Погледна тъмното небе. — Освен това ще завали сняг.
Изпрати двама воини да доведат Зорбан и ордата в долината. Даде им шлема и ръкавиците, които бяха намерили при Маддракс в огнената птица.
— Задръжте това при себе си. Ще ви осигури закрилата на бога.
Двамата воини се отправиха на път.
Аруула, Балоор и третият боец събраха съчки и клони и ги натрупаха. Балоор извади кремък от кожената си кесия. Скоро огънят пламна и успяха да изпекат замръзналото месо от тараците, което взеха със себе си от мястото на битката.
На следващия ден Балоор започна да нарежда камъни около изпадналия в безсъзнание Маддракс. Направи колиба около него и запали вътре малък огън. Самият той нагласи постелята си пред нея.
От този момент нататък Говорещият с боговете не допускаше никого в близост до бога. Сам се грижеше за него. Аруула се грижеше за Радаан, който от ден на ден се чувстваше все по-добре.
През нощта след първия ден на небето се струпаха тъмни облаци. Но не валеше сняг, а дъжд. Малкият поток в средата на долината се превърна в буйна река. Аруула и воините се скриха под надвисналите скални стени. Балоор опъна навес от кожа на тарак и клони над колибата на бога.
Така изминаха три дни и нощи. На четвъртия ден сутринта — през нощта беше престанало да вали — Балоор излезе от колибата на бога. Погледна начумерено Аруула.