— Някакъв бог! — изфуча Рраар презрително. Неговите тараци му бяха описали с най-ярки бои как богът прелетял над мястото на битката с огнедишаща птица. Ревяла като изригващ вулкан и мятала наоколо си огън и мълнии.
И сега неговите ловци не искали повече да нападат ордата на Зорбан. Не и докато имала на своя страна бога!
Рраар вярваше само на половината от описанията. Но дори само тази половина да беше истина — нещо, което караше да треперят като взета в плячка човешка жена най-храбрите му и най-опасни приближени, — това би накарало да се вцепенят и най-могъщите врагове на тараците. Трябваше да подчини този бог под своята власт!
Рраар беше изпратил двайсет двойки ловци да намерят всяващия страх бог и неговата огнена птица. Бяха се върнали с празни лапи. И което беше още по-лошо — с ужасяващата новина, че племето на Зорбан е приело бога.
Рраар изсвири силно от гняв. Скочи по надлъжната си ос така, че ушите и дългата му козина подскочиха, и зашиба с опашката си наоколо. Полека-лека се успокои. По едно време се качи на каменния си трон.
— Някой си, който можел да мята мълнии… — просъска той. — Някой, който гърми като вулкан… — Предводителите му се поокопитиха и наостриха уши. — Някой, който е в състояние да обърне в бягство двайсет и пет от моите най-добри ловци… — Светлата козина на Рраар настръхна. Той се подпря на кокаления боздуган. — Точно такъв ни е необходим! — изсъска той. — Той ще напълни складовете ни с храни толкова бързо, че повече няма да има нужда да преследваме някаква жалка човешка орда из ледената планина!
Блъскаше боздугана си в каменния трон.
— И ще ни помогне да победим в борбата срещу елуусите! От червените си очи хвърляше искрометни погледи към своите предводители. — Кълна се като крал — изръмжа той, — искам да имам този бог!
Все още дишаше трудно. Все още го болеше черепът. И все още Матю Дракс възприемаше всичко около себе си като през мъгла. Но усещаше, че нещо се беше променило.
Вонящият човечец в скърцащите кожи и с набръчканото като на мумия лице влизаше съвсем рядко в колибата му. И ако дойдеше, промърморваше единствено няколко неразбираеми фрази, поглеждаше го с червените си очи и отново изчезваше. Преди това бдеше по цели нощи над постелята му и гореше някакви билки, чиято смрад още повече влошаваше трескавите сънища на Мат.
Но имаше и още нещо, което се беше променило. От няколко дни често чуваше бъбрежа на много гласове пред каменната колиба, в която го бяха положили. И понякога пропълзяваше някой на колене и поставяше нещо до него.
Нещо, което после жената Аруула раздробяваше и пъхаше в устата му. Някои неща бяха с вкус на месо и мазнина, други бяха горчиви и като брашно. Отначало Мат не виждаше нещата, с които Аруула го хранеше. Вземаше ги за сушено месо и корени.
Мъжът, който идваше най-често при него, беше невероятно едър и дебел. Носеше черна кожа, която най-често надяваше подобно на качулка върху едрата си къдрава глава и вонеше още по-зле от облечения в гладки кожи тип. Държеше се необикновено раболепно. Като че ли в лицето на Мат виждаше по-старши офицер.
В един от моментите, когато беше с ясно съзнание, Мат разбра, че тлъстият Голиат се нарича Зорбан. И че навярно е шефът на бандата. Но все още не беше разбрал каква беше тази банда, която очевидно живееше сред Алпите, откъснато от останалия свят.
През първите дни преживя малко часове без треска. Най-често сутрин след изпълнените с ужасяващи кошмари нощи. Тогава лежеше буден часове наред и размишляваше над стотици въпроси. Въпроси, на които не можеше да намери отговор.
Например: Къде се бяха дянали екипажите на другите два самолета? Какво е станало с тях? С Йенсен, Уйлямс и Честър, с Макензи и Смайт?
Питаше се също къде е отишла горещата вълна, която трябваше да последва сблъсъка с кометата. И къде е прашният облак, който всъщност сега трябваше до такава степен да е затъмнил атмосферата, че да не може да се различи денят от нощта.
Но най-често се питаше къде, за Бога, може да се е приземил, що за странни типове бяха онези, които го спасиха. Това бяха образи, които според Мат повече подхождаха на последния ледников период, отколкото на двайсет и първия век. Хора, които съвсем не създаваха впечатление, че едва преди няколко дни светът им е трайно разрушен от някаква комета.
И си блъскаше главата дали гигантските плъхове, които беше видял от претърпял авария реактивен самолет, са плод на халюцинация или бяха истински.
Дни и нощи наред тази предизвикваща шемет въртележка се въртеше в болящия го череп.