Вик на възмущение премина през редиците на участниците в конференцията. И президентът също категорично отхвърли това искане. Подобна селекция била несъвместима с хуманните принципи на демократичната система на държавно управление.
Мат никога не би могъл да забрави отговора на Смайт:
— Стигнали сме до такава точка, г-н президент, в която хуманността и демокрацията губят значение. Нашата ситуация е толкова екстремна, че става дума за оцеляването на човешкия вид въобще. И в случай на нужда това трябва да се наложи с диктаторски средства. — Точно това беше казал Смайт.
За секунди настъпи мъртва тишина в голямата конферентна зала на главната квартира на НАТО. Тогава президентът попита военния министър как приема това предложение.
— Подобна акция никога не би могла да се запази в тайна отговори министърът. — Голямото мнозинство от населението никога не би толерирало евакуирането на елита. Времето до сблъсъка с „Кристъфър — Флойд“ би се превърнало във време на световна гражданска война. — С това предложението на Смайт беше отминато с мълчание.
Малко по-късно срещна отново професора в хангара на своята военновъздушна база в Берлин, където Мат беше на служба от създаването й през 2006 г. Бе си пожелал Уйлямс или Честър да командват ятото, та ръководителят на астрономическата дивизия на BBC да седне на мястото на навигатора зад някой от тях.
Но Ървин Честър беше капитан, а Дейв Уйлямс — лейтенант. Мат имаше ранг на командир. И така д-р Джейкъб Смайт се качи в машината при него…
Понякога, щом Мат отвореше очи, все още в ушите му кънтеше гласът на Смайт: „Лудост! Божествена! Прекрасна!“
И аленият юмрук на кометата, и експлодиращият хоризонт трептяха пред ретината на очите му.
Мат беше загубил всякаква представа за времето. Не знаеше дали бяха минали дни или седмици от момента, когато за пръв път отново се събуди с бистра глава. Треската беше изчезнала.
— Аруула? — извика той. Кожената завеса пред входа на каменната колиба се отмести настрана. Жената влезе в помещението. Поклони се пред постелята му. После коленичи до него и му подаде глинена чаша с вода.
Мат пи жадно. Подаде й празната чаша.
— Искам да стана. — Тя го погледна въпросително. — Да стана — повтори той. Посочи кожената завеса. — Искам да изляза навън.
Аруула посочи входа.
— Да-ста-на — повтори бавно след него. — На-вън…
Почти никой в ордата не приказваше с нормален глас. Балоор чуваше приглушени гласове и виждаше отправяните крадешком погледи към колибата на бога — сякаш Маддракс можеше да чуе всяка дума, която кажеха.
И Балоор често виждаше някой от мъжете или жените воини да минават покрай него със светнало лице и да се насочват към колибата. Като истинско съкровище държаха в дланите си корени, насекоми или червеи.
Някои слизаха дори до по-ниските райони, за да изравят изпод шумата семена и плодове от миналата година. Със съкровищата си в ръце допълзяваха на колене до постелята на Маддракс и му принасяха жертвени дарове.
При Балоор идваха само ако трябваше да се лекува инфектирала рана. Ако искаха да им се извади развален зъб или ако имаха чревно разстройство. Никой вече не се обръщаше към него с молба за заклинания над духове или за молитви към Вудан или някой от неговите богове. Пък и защо ли да го правят? Та нали Вудан беше изпроводил при тях пратеник. Сега в лагера им имаше един истински бог.
Пареща буца се сви в стомаха на Говорещия с боговете. С всеки изминат ден ставаше все по-голяма. Намрази бога от ледовете.
— Знаеш ли къде Аруула прекарва времето си? — попита той един ден сина на вожда.
Подпирайки се с меч и копие, Радаан отново се учеше да ходи.
— Виждам я понякога пред колибата на бога — отговори младият воин.
— Пред колибата…? — Балоор изкриви кокалестото си, набръчкано лице в обидно подигравателно ухилване. Дългите му пожълтели зъби се показаха. — Най-вече се задържа във колибата му.
— Знам — призна Радаан начумерено. — Но това не е ли твое задължение? Та нали ти си Говорещият с боговете.
— Такава е волята на Маддракс…
Радаан само кимна. Но не разбра нищо.
— А на мен ми се струва, че Маддракс има сериозни основания да предпочете нея — допълни Балоор.
Радаан направи уплашена гримаса.
— Но нали е бог! Могат ли и боговете да…?
— Нищо от онова, което вълнува хората, не е чуждо на боговете… — С тези думи остави сина на вожда. Засега.
На следващия ден го попита мимоходом дали не се е замислял как така един бог може да бъде ранен и болен. Или защо един бог ще разчита на помощта на хора, за да се спаси от тараците.