Выбрать главу

— Роджър3 — чу се на два пъти в слушалките на шлема. Гласовете на Йенсен и Честър.

— Дума да не става, командире! — протестира професор д-р Смайт. — Ще увеличите скоростта и ще се издигнете! Съвсем не съм готов с измерванията си! И не забравяйте, че аз съм научният ръководител на мисията!

За миг езикът на Мат се схвана. Мъжът зад него, изглежда, беше загубил разсъдъка си.

— По дяволите, Смайт! — изруга гръмогласно. — След няколко минути този гаден отломък ще навлезе в земната атмосфера! На по-малко от шест хиляди мили от сегашната ни позиция! Знаете ли какво означава това?!

— Че тогава ще мога да й направя съвсем прецизни наблюдения! — Смайт беше извън себе си от яд. — Такова нещо може да се види само веднъж на седемдесет милиона години! Веднъж на седемдесет милиона години — проумява ли това войнишкият ви мозък, Дракс?!

— Но лъчението, сър! — прозвуча гласът на професор Дейвид Макензи по бордната радиостанция. Астрофизикът летеше заедно с лейтенант Дженифър Йенсен. Беше заместник-ръководител на астрономическия отдел при американските BBC. Смайт беше негов шеф. — Измерванията ми показват високи стойности. От каквото и да е съставено ядрото, излъчва като рентгенова тръба!

— Що за държание е това, Макензи? — избухна Смайт. — Вие учен ли сте или не сте? Тук имаме уникален шанс!

— Бъдете разумен! — изрева Мат по микрофона. — Толкова много ли ви се иска да умрете?

— Моля, сър… — Отново беше гласът на Макензи. — Сега излъчването е толкова силно, че вече нямаме радиовръзка с базата! — Опитваше се да го придума с добро.

Смайт обаче не се впечатляваше от нищо.

Джейкъб Смайт изсумтя:

— Аз поемам риска! Ако…

— Но не и аз! — прекъсна го троснато Мат. — Връщаме се.

— Ще ви изправя пред военен съд, Дракс! — разбесня се Смайт от мястото на втория пилот.

— Направете го — ако намерите такъв…

Машините обърнаха надясно и полетяха в издължен, сто и осемдесет градусов вираж. Поеха курс към Берлин, Германия.

— Вижте това! — В слушалките на Мат прогърмя дрезгавият бас на Ървин Честър. Мат погледна нагоре. Бледооранжевото сияние на главата на кометата се беше превърнало в аленочервено. „Кристъфър-Флойд“ тъкмо навлизаше в земната атмосфера.

За няколко секунди в слушалките на Мат се възцари тишина. Нажеженият червен купол, който „Кристъфър-Флойд“ тласкаше пред себе си, се разду в гигантско кълбо. Глухото шумолене прерасна в оглушителен грохот. Ярка оранжевочервена светлина заля небето от хоризонт до хоризонт.

Мат се бореше за глътка въздух, сърцето му думкаше като барабан срещу гръдната кост и ребрата, сякаш отчаяно търсеше някакъв изход.

— О, Боже… — в слушалките се чуваше стенанието на Дженифър Йенсен. — О, милостиви Боже…

— Защо, по дяволите?! — промълви сподавено лейтенант Ханк Уйлямс.

А Ървин Честър започна да се моли:

— Отче наш, който си на небето, да се свети твоето име…

Гласовете отслабнаха. Непоносимо пращене започна да мъчи тъпанчетата на Мат.

Върху щурвала ръцете му трепереха. „Командирът се страхува“ — мина му през ума. Ала не беше само страхът. Командният лост играеше, цялата машина вибрираше. Изведнъж корпусът прокънтя като ясен камбанен звън.

— Ах, само да изживея това! — Гласът на Смайт мина във фалцет. — Дано успея да изживея това…!

Кометата изсвистя в атмосферата като сгромолясващо се слънце. Все още високо над ятото самолети, тя падаше срещу Земята като необятно червено огнено кълбо, чието ядро пламтеше в бяло.

Заслепен, Мат отвърна поглед. „Това не е истина! — изпищя някакъв глас в главата му. — Това е филм, опиянение от ЛСД, трескаво бълнуване…!“

Но тогава видя, че озарената в оранжево облачна покривка под него се разтвори. Облаците се разбягаха във всички небесни посоки, като че бяха изметени от невидима ръка. Централна Европа се простираше под него — Алпите, Рейн, Шварцвалд, швейцарските езера — всичко потопено в някакво призрачно оранжево. И сякаш над тази част от света се гласеше да падне нощ, над лицето на Земята се спусна гигантска тъмна сянка.

— Да се махаме оттук! — изрева Мат.

— Бих искал да зная къде ще удари! — чу се колебливият глас на Смайт.

— Вектор нула осем три! — Мат реагираше като автомат. Дайте пълна тяга плюс форсаж! Ако ни засмуче, свършено е…!

В слушалките му гласовете на останалите се превърнаха в шепот.

— … и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме…

Невидимият юмрук на кометата се стовари върху самолетното ято. Мат видя пред себе си кобалтовосиният корпус на един от самолетите да лети в свредел. Още в следващата секунда и неговият беше притиснат надолу от гигантски сили и изместен от курса му.

вернуться

3

Прието (амер.) — Термин от радиосъобщенията. — Бел. прев.