— Роджър3 — чу се на два пъти в слушалките на шлема. Гласовете на Йенсен и Честър.
— Дума да не става, командире! — протестира професор д-р Смайт. — Ще увеличите скоростта и ще се издигнете! Съвсем не съм готов с измерванията си! И не забравяйте, че аз съм научният ръководител на мисията!
За миг езикът на Мат се схвана. Мъжът зад него, изглежда, беше загубил разсъдъка си.
— По дяволите, Смайт! — изруга гръмогласно. — След няколко минути този гаден отломък ще навлезе в земната атмосфера! На по-малко от шест хиляди мили от сегашната ни позиция! Знаете ли какво означава това?!
— Че тогава ще мога да й направя съвсем прецизни наблюдения! — Смайт беше извън себе си от яд. — Такова нещо може да се види само веднъж на седемдесет милиона години! Веднъж на седемдесет милиона години — проумява ли това войнишкият ви мозък, Дракс?!
— Но лъчението, сър! — прозвуча гласът на професор Дейвид Макензи по бордната радиостанция. Астрофизикът летеше заедно с лейтенант Дженифър Йенсен. Беше заместник-ръководител на астрономическия отдел при американските BBC. Смайт беше негов шеф. — Измерванията ми показват високи стойности. От каквото и да е съставено ядрото, излъчва като рентгенова тръба!
— Що за държание е това, Макензи? — избухна Смайт. — Вие учен ли сте или не сте? Тук имаме уникален шанс!
— Бъдете разумен! — изрева Мат по микрофона. — Толкова много ли ви се иска да умрете?
— Моля, сър… — Отново беше гласът на Макензи. — Сега излъчването е толкова силно, че вече нямаме радиовръзка с базата! — Опитваше се да го придума с добро.
Смайт обаче не се впечатляваше от нищо.
Джейкъб Смайт изсумтя:
— Аз поемам риска! Ако…
— Но не и аз! — прекъсна го троснато Мат. — Връщаме се.
— Ще ви изправя пред военен съд, Дракс! — разбесня се Смайт от мястото на втория пилот.
— Направете го — ако намерите такъв…
Машините обърнаха надясно и полетяха в издължен, сто и осемдесет градусов вираж. Поеха курс към Берлин, Германия.
— Вижте това! — В слушалките на Мат прогърмя дрезгавият бас на Ървин Честър. Мат погледна нагоре. Бледооранжевото сияние на главата на кометата се беше превърнало в аленочервено. „Кристъфър-Флойд“ тъкмо навлизаше в земната атмосфера.
За няколко секунди в слушалките на Мат се възцари тишина. Нажеженият червен купол, който „Кристъфър-Флойд“ тласкаше пред себе си, се разду в гигантско кълбо. Глухото шумолене прерасна в оглушителен грохот. Ярка оранжевочервена светлина заля небето от хоризонт до хоризонт.
Мат се бореше за глътка въздух, сърцето му думкаше като барабан срещу гръдната кост и ребрата, сякаш отчаяно търсеше някакъв изход.
— О, Боже… — в слушалките се чуваше стенанието на Дженифър Йенсен. — О, милостиви Боже…
— Защо, по дяволите?! — промълви сподавено лейтенант Ханк Уйлямс.
А Ървин Честър започна да се моли:
— Отче наш, който си на небето, да се свети твоето име…
Гласовете отслабнаха. Непоносимо пращене започна да мъчи тъпанчетата на Мат.
Върху щурвала ръцете му трепереха. „Командирът се страхува“ — мина му през ума. Ала не беше само страхът. Командният лост играеше, цялата машина вибрираше. Изведнъж корпусът прокънтя като ясен камбанен звън.
— Ах, само да изживея това! — Гласът на Смайт мина във фалцет. — Дано успея да изживея това…!
Кометата изсвистя в атмосферата като сгромолясващо се слънце. Все още високо над ятото самолети, тя падаше срещу Земята като необятно червено огнено кълбо, чието ядро пламтеше в бяло.
Заслепен, Мат отвърна поглед. „Това не е истина! — изпищя някакъв глас в главата му. — Това е филм, опиянение от ЛСД, трескаво бълнуване…!“
Но тогава видя, че озарената в оранжево облачна покривка под него се разтвори. Облаците се разбягаха във всички небесни посоки, като че бяха изметени от невидима ръка. Централна Европа се простираше под него — Алпите, Рейн, Шварцвалд, швейцарските езера — всичко потопено в някакво призрачно оранжево. И сякаш над тази част от света се гласеше да падне нощ, над лицето на Земята се спусна гигантска тъмна сянка.
— Да се махаме оттук! — изрева Мат.
— Бих искал да зная къде ще удари! — чу се колебливият глас на Смайт.
— Вектор нула осем три! — Мат реагираше като автомат. Дайте пълна тяга плюс форсаж! Ако ни засмуче, свършено е…!
В слушалките му гласовете на останалите се превърнаха в шепот.
— … и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме…
Невидимият юмрук на кометата се стовари върху самолетното ято. Мат видя пред себе си кобалтовосиният корпус на един от самолетите да лети в свредел. Още в следващата секунда и неговият беше притиснат надолу от гигантски сили и изместен от курса му.