— Не, Балоор — каза Радаан. — За това никога не съм помислял.
— Тогава го направи сега.
Балоор се обърна и остави след себе си един замислен Радаан.
Вечерта след това Балоор тръгна по течението на потока надолу по южния склон, който се спускаше към долината. Там беше открил стар, закърнял дъб. Под него искаше да се помоли на Вудан. Надяваше се да получи някакъв знак за истинската идентичност на неговия пратеник Маддракс.
Коленичи във влажните храсти и пъхна глава между коленете си. Прекара така от късния следобед до залез слънце, но Вудан мълчеше. Тогава чу някакво изшумоляване недалеч от себе си.
Балоор скочи и грабна копието, което беше захвърлил до себе си. Задебна из храстите.
Един тарак се промъкваше към него откъм каменистия терен! Но не с враждебно поведение, ами притиснат плътно към корема си.
Балоор рядко беше виждал тараци в тази поза на абсолютна покорност. Остана недоверчив.
— Какво искаш? — извика той, когато таракът беше отдалечен само на хвърлей камък. Мислено призова Оргуудоо, черния демон на бездната.
Таракът се изправи и му махна с лапа да отиде при него. Балоор внимателно се приближи до сивочерния звяр, който падна настрана и остави корема си незащитен. Нямаше съмнение идваше с добро намерение. Въпреки това Балоор вдигна копието.
— В името на Вудан, кажи какво искаш?
Звярът се приповдигна. Внимаваше при всяко свое движение да е обърнат към Говорещия с боговете с открит корем или гърло. После му махна с лапа да го последва и тръгна в южна посока. Балоор вървеше колебливо след него и се оглеждаше на всички страни.
През ниски храсти и единични разкривени дървета излязоха нагоре в покритите със сняг райони.
Половин час и повече Балоор се катери зад тарака. Единствено Луната хвърляше все още бледата си светлина върху планинския мир.
Ако са искали да го изядат, щели са да го нападнат двама или трима на усамотеното място, където се молеше. Не, тараците искаха от него нещо значимо. Собственият му инстинкт подсказваше това. А инстинктът на Балоор рядко го бе изоставял в беда. Въпреки това през целия път мърмореше заклинания, с които призоваваше на своя страна мрачния Оргуудоо.
Накрая стигнаха до напълно безлесна местност. Лед, снежни полета, покрити с лед скални формации — пейзаж, към който Балоор беше привикнал от месеци.
В подножието на един хребет зееше пещера в леда. Пред нея гореше факла. Балоор не се изненада. Знаеше, че има тараци, които владеят огъня.
Балоор примига на светлината. И забеляза и други тараци. Шест-седем се тълпяха пред пещерата. Всички му показваха гърбовете си.
— А сега? — извика Балоор. — Защо ме доведохте тук?
На входа на пещерата се появи фигура. Един впечатляващо едър тарак. На светлината на факлата очите му хвърляха червени отблясъци. Космите на бялата му козина бяха много дълги и той се подпираше на боздуган.
— Заповядах да те доведат — изграчи фигурата. Хищната й паст се стараеше да артикулира разбираеми думи, но Балоор ги проумяваше с голяма мъка. — Имам да говоря с теб.
Балоор се приближи с още няколко крачки към пещерата. Толкова много, че от големия тарак го отделяше едно копие разстояние.
— Крал Рраар! — извика той учудено. — Никога не бях помислял, че ще застана лично пред теб.
— Аз, напротив. — Муцуната на краля на тараците се изкриви в ухилване. — Винаги съм бил уверен, че един ден ще поздравя като храна теб и тлъстия Зорбан. — Рраар нададе съскащ смях. — Но сега размислих.
— Задраскал си ни от менюто си ли? — С присвитите си очи Говорещият с боговете дебнеше белия тарак. Не бяха много онези, които можеха да се обяснят на човешки езици. Не бяха много и онези, които бяха достатъчно умни, за да организират и ръководят ловен поход.
Но ги имаше.
Рраар беш жив пример за това. Когато начело на едно племе стоеше истински крал, тарак с ума на Рраар, едва ли имаше нещо, което да го възпре в опустошителната му кръвожадност. В северното море имаше цели острови, владени от тараци.
— Трябва да признаеш, че почти ви бях спипал — изсъска Рраар. — Глупаво от ваша страна да се завирате в пещери. Ако този бог не беше дошъл…
Балоор се заслуша внимателно. Такава била работата, значи!
— Предлагам мир! — продължи Рраар. — Свободен изход за Южната земя. Какво ще кажеш?
Нееднаквите същества се гледаха недоверчиво. Космите по ушите на Рраар вибрираха. Опашката му лежеше почти неподвижно на снега. Само върхът й потрепваше от време на време.
Облеченият в кожи мършав мъж сви устни.
— Веднага ще обявиш цената си, доколкото те разбирам.