Сети се за синята птица. И картините, които преди няколко дни беше подслушала от духа на Маддракс. Вечерта, когато я беше отпратил. Споменът за обидната сцена късаше сърцето й. Тя отхвърли това чувство и се опита да си припомни картините, които бе видяла. Картини за неща, от които Маддракс спешно се нуждаеше.
Сети се за въже и нож, секира и амулети. Нищо, което сега би го спасило. Но другите неща, които никога преди това не беше виждала — странната желязна кука с дупка в единия край, тръбата от стъкло и метал…?
Аруула нямаше представа какви бяха тези неща, но беше сигурна, че духът на Маддракс свързваше тези тайнствени предмети с власт и сила.
„Той идва от чужда страна — каза си тя. — Защо пък хората там да не са в състояние от такива железни неща да извличат власт и сила? В края на краищата могат да летят по небето с огнени птици…“
Подкара фреккойшера и го удари с длан по предните крила. Той разтвори двата чифта крила и се вдигна в ледения въздух.
Малко преди настъпването на мрака Аруула стигна до мястото, където синята огнена птица на Маддракс беше паднала от небето…
Два гигантски плъха крачеха напред с факли. Опашките им възбудено шибаха земята. Мускулестите им фигури пружинираха при всяка стъпка.
Матю вървеше след тях, отдясно на Бялата козина, който беше с почти цяла глава по-висок от него.
Непрекъснато обръщаше дългата си муцуна към него и започна многословно да грачи. Мат не разбираше нито сричка. До този момент му беше станало ясно само че Бялата козина е нещо като крал на тараците и се казваше Рар или нещо подобно.
Зад тях вървяха поне двайсет други гигантски плъха. Мат долавяше стържещите им стъпки, чуваше ги да фучат и съскат помежду си.
Вървяха през силно разклонена система от коридори. От време на време трябваше да се навеждат, защото глинестият или скалист таван беше по-нисък. Мат забеляза много разклонения. Същински лабиринт. Някъде нещо крещеше. И отнякъде някой викаше.
Без съмнение плъховете притежаваха известен разум. Животните прокарваха хитро замислени системи от подземни коридори, да, но не можеха да палят факли. А кралят, изглежда, владееше и някакъв език.
Не ръстът им, не страховитият им вид, а очевидната им интелигентност шокираше най-много Мат. Мозъкът му търсеше обяснение за тези неща, докато вървеше до Рраар зад двамата факлоносци през системата от мрачни коридори.
Тараците не се държаха лошо с него, не се нахвърлиха върху него, за да го изядат, не го оковаха във вериги. А Бялата козина с кокаления боздуган, който сега носеше на рамо, дори не се отнасяше враждебно с него. Какво ли искаха от него?
Матю предположи, че и те го смятат за някакъв бог. Макар и досега да не се готвеха да се хвърлят пред него на земята като хората на Зорбан и не показваха никаква следа от страхопочитание и боязън, все пак Мат долавяше известен респект. Досега никой тарак не бе дръзнал да го докосне.
Коридорите водеха нагоре, подът ставаше по-скалист. Писъците и виковете се приближаваха. Вонята на мърша се смесваше с влажния, миришещ на глина въздух.
Изведнъж отляво се откри пещера. Повече от десетина тараци бяха клекнали на четирите си лапи пред входа й. Факлоносците се вмъкнаха вътре. Мат Дракс и Бялата козина ги последваха. Пресипнал човешки глас внезапно изстена на няколко крачки от тях. Факлите обляха пещерата с призрачна светлина. Беше толкова голяма, че в полумрака Мат не можеше да различи отсрещните стени. Също и тавана.
Факлоносците се понаведоха и задържаха пламъците надолу. Там зееше дълбока колкото човешки бой дупка. Един вид арена. Мат видя да се отдръпват някакви сенки, видя контурите на тела и чу човешки и животински гласове, които ридаеха и скимтяха.
Белият звяр до него изграчи някаква заповед. Запалиха се и други факли. Светлина огря дупката. Сякаш леден пласт налегна диафрагмата на Мат. Стори му се, че подът под него се олюлява.
— Не вярвам това да е истина… — простена той. Дупката беше пълна с живи същества. Мат преброи около шест-седем човека в кожи, изпокъсани наметки от плат или голи. Мъже, жени, едно дете. Някои го гледаха с широко ококорени очи. Надежда и страх светеха в тези очи. Други бяха втренчили апатичен поглед пред себе си.
Насекоми се отдръпнаха по протежение на отвесните стени на големия изкоп. Насекоми, каквито Мат никога преди не беше виждал…
Бръмбари, големи колкото кучета. Тараците им бяха откъснали крилата. Маса летящи твари, черни и космати, и големи колкото гъски, с разкъсани крила и отчасти откъснати крака се мятаха по пода на дупката. Дълги колкото крак пеперуди, чиито крака бяха завързани, се опитваха да се изкатерят по отвесните стени. На ръба на дупката стояха тараци, които ги събаряха отново долу.