С яростен рев Аруула понечи да се нахвърли върху чудовището. Това накара опашката му да опише кръг и да я стовари върху краката на Аруула. Върхът й се уви около коленете й и я събори в снега. Таракът изфуча тържествуващо.
От легнало положение Аруула се засили и нанесе удар. Острието улучи твърдото бедро на звяра. Таракът силно изквича. Инстинктивно присви опашката си и така придърпа Аруула към себе си. Жената хвана меча си като копие и го заби в черната козина на хълбока. Таракът пусна Зорбан и се хвърли настрана в снега.
Изведнъж въздухът се изпълни с тихо бръмчене. То бързо се усили и се превърна в ураганен вой. Сякаш буря преминаваше над ледените грамади.
Сякаш говореха боговете!
Шумът от битката замря. Всички погледнаха към мрачното небе, хора и тараци. Дори и ранените. Никой не се помръдваше, никой не издаваше нито звук. Не се чуваха и възбудените фреккойшери в затворените пещери.
Воят все повече и повече се превръщаше в кънтящ рев. Звучеше като тътенът на високите вълни, които Аруула бе преживяла преди много години в Западната земя.
Черна сянка се спусна изведнъж над планинския склон пред пещерата. И някаква странна птица се промъкна през насечения от пропасти планински връх. Летеше много високо. Много по-високо от онова, което можеше да достигне стрела. И оставяше след себе си огнена опашка.
Не движеше крилата си, нямаше нито пера, нито летателни ципи — беше съвсем вдървена и въпреки това летеше. Тялото й беше стройно. Веднага напомни на Аруула за големите риби, с които се хранеха хората от островите, където бе прекарала детството си.
Гърмящият рев на синята птица беше толкова силен, че причиняваше болка. Аруула и повечето хора затиснаха с ръце ушите си.
Тараците започнаха да писукат и да крещят. Някои се завъргаляха в снега надолу по склона. Други ги последваха с олюляване или на големи скокове. Ушите им бяха далеч по-чувствителни от човешките.
Сред зверовете настъпи паника. С крясъци избягаха надолу към пукнатината в ледника. Един след друг я прескачаха и в главоломно бягство се понесоха през снежното поле към отсрещния склон.
И раненият от Аруула тарак със скимтене запълзя като тюлен надолу по склона. Аруула въобще не я беше грижа за него. Омагьосан и уплашен същевременно, погледът й беше прикован в синята птица, която се спускаше срещу ледената планина. Изведнъж зад нея се изду бяло кълбо. Тогава изчезна зад гребена на ледника.
Аруула се огледа. Всички тараци бяха избягали. Останаха само четири трупа. Тя видя и неколцина членове на ордата да лежат в напоения с кръв сняг.
— Вудан! — промърмори внезапно Балоор. — Вудан чу молитвата ми! Това беше неговият пратеник! — От замръзналата скална стена скочи в снега. — Вудан ни спаси.
Сред ордата настъпи оживление. Мъжете и жените започнаха да приказват един през друг.
— Благословен да бъде Вудан! Слава на Вудан!
Последваха примера на Балоор, паднаха на колене, хвърлиха се с прострени ръце в снега и въздадоха слава на най-висшия от боговете си. После почти час се занимаваха с погребването на своите мъртви в снега. Бяха загубили петима мъже, три жени и едно невръстно момче. Сториха го мълчаливо под мрънкането на Говорещия с боговете. Балоор се помоли и извърши заклинания над духовете на убитите.
Аруула забеляза, че почти всички непрекъснато поглеждат крадешком към небето. Всеки мъж от ордата, всяка жена, всяко дете, изглежда, мислеха само за едно — за птицата на боговете с гръмовния глас и огнената опашка. И Аруула непрекъснато я виждаше с духовните си очи.
Когато наченаха да одират мъртвите тараци и да ги разфасоват, имаше една-единствена тема за разговор — синята огнена птица. Авторитетът на Балоор убеди всеки отделен член на ордата. Вечерта дори вечно мърморещият вожд не се съмняваше, че огнената птица е някой безсмъртен от небесното войнство на Вудан.
Аруула и няколко други жени зариха в снега месото от тараците, за да замръзне. Струпаха отпадъците на няколко купчини.
Неколцина воини се покатериха по стръмната стена и събориха снежните прегради пред пещерите с ездитните животни. Изведоха до входовете един след друг осемте фреккойшера на ордата.
Аруула погледна нагоре към стената. Виждаха се късите космати пипала на животните. От входовете на пещерите протягаха грациозните си, почти яйцевидни глави, покрити с гъста, тъмнозелена козина — чак до устния им апарат и до големите, тъмни, фацетни очи.
Възбудено поглеждаха във всички посоки, накрая откриха долу на склона месните отпадъци пред пещерите и скочиха от стръмната стена. Крилата им се разпериха с пукот. Изсвистяха надолу и се приземиха на шестте си крака около Аруула и жените.