Женските фреккойшери бяха по-едри от мъжките. Затова пък върху устния апарат на мъжките израстваха червеникави бодли.
Фреккойшерите прибраха ветрилообразните си задни крила под късите, тъмнозелени предни крила. Седнаха на скакателните си и се подпряха на средните си крака. С тънките нокти на предните си крака пъхаха месните отпадъци между дъвкателния си устен апарат.
След настъпването на тъмнината всички членове на ордата се скупчиха в пещерата за спане.
— Вудан ни придружаваше няколко луни — обяви Говорещият с боговете. — Не ви ли го казах? Вудан закриляше бягството ни от тараците! Откакто потеглихме от земята отвъд голямата река!
Замълча, за да даде възможност думите му да въздействат.
— Когато преминахме голямата река, бяхме петдесет и трима — продължи накрая той. — Десетима мъже и жени воини умряха по време на дългия преход през ледената планина и в борбата срещу тараците и студа. А днес загубихме още седмина от хората ни.
Отново пауза. Аруула почувства в мрака на пещерата вълна от болка и мъка.
— Сега сме само трийсет и шест души. — Балоор говореше по-тихо. — Но най-важното е, че ордата на Зорбан оцеля! Гласът му се извиси. — Благодарение помощта на Вудан! Той сам ни доведе дотук! Днес той попречи ордата ти да бъде унищожена, Зорбан! И той ще ни придружава и в обетованата Южна земя!
— Благословен да бъде Вудан! — чу се откъм тъмнината възгласът на множеството. — Слава и благословение на всемогъщия Вудан и на неговото божествено войнство!
— Защо стои далеч от нас? — Дрезгав женски глас поиска думата. Цурпа, най-старата от жените и майка на Радаан. Защо не се установи да живее при нас?
— Не бихме могли да понесем вида му — отвърна Говорещият с боговете. — Бъдете щастливи, че ви удостои да го видите как минава покрай нас.
Настъпи благоговейна тишина.
Аруула се ослушваше в мрака. Чувстваше страхопочитание и ужас. Никой досега не бе чувал някой бог да се яви на човек.
— Изглеждаше като че ли божествената птица искаше да кацне — каза Аруула.
— Може би иска лично да ни придружава — предположи Зорбан. — Мисля, за да е сред нас и следователно — да го виждаме.
— И да можем да разговаряме с него — подкрепи го ревностно Радаан.
— Глупаци! — не одобри мнението им Балоор. — Не знаете какво приказвате!
— Може би имаш право — извика старата Цурпа. — Но ако Вудан е изпратил някой от своите богове безопасно да ни съпровожда до Южната земя, тогава навярно богът е възприел образ, който можем да понесем.
— Кой ли от боговете ще е това? — Гласът на Радаан трепереше от благоговение.
— Не знам. — Балоор мълча известно време. — Може би Зигваан. Говорят, че яздел върху голяма птица, когато посещавал Земята. Да, Зигваан ще е.
— Може би Цурпа има право — каза Зорбан. — Ако Зигваан е с нас, проклетите тараци няма да дръзнат повече да ни нападат.
— Опасно е, Зорбан, много е опасно. — Гласът на Говорещия с боговете премина в заклинателна тоналност. — Никога човек не се е осмелявал да се изправи пред някой бог.
— Ние ще го сторим — реши вождът. — Утре ще се отправим на път и ще търсим бога и огнената му птица.
На следващата сутрин Зорбан сформира отряд от шестима мъже и жени воини и ги изпрати в стръмните ледени зъбери да търсят бога. Водеше ги Балоор. Аруула и Радаан също участваха.
Фойерверк от съновидения прониза гънките на мозъка на Матю Дракс.
Зави със своя „Форд Мустанг“ към улицата, в която живееха родителите му. Когато слезе от колата, видя бащиния си дом потънал под огромна снежна планина.
После седеше в аудиторията на Уестпойнт. Пред големите прозорци на военната академия вилнееше снежна виелица. Той спореше с доцента по абстрактни проблеми. Дали Антарктида се намира в Алпите и дали Бог би допуснал загиването на света. Изведнъж снежната виелица промени цвета си, стана оранжева и накрая — яркочервена.
И едно блестящо огнено кълбо се приближаваше с бясна скорост. Мат отвори уста, за да изкрещи, но от гърлото му не излезе никакъв звук…
Задушаваше го панически страх. Отвори очи и се помъчи да си поеме дъх. Направи го жадно, като човек, който умира за глътка въздух. Беше тъмно като в рог. Усещаше сняг по брадата, челото и носа си.
Мат се опита да се обърне, но навсякъде имаше мокър, хванал кора сняг. До него, над него, плътно пред лицето му. Не знаеше дали сънува или снегът е истински.
Понечи да изправи глава, та поне лицето му да не е в снега. Всяко движение му причиняваше болка. И главата му все се накланяше напред, в снега.