Робърт Хауърд
Богът в купата
Мрачните приключения на Конан в Кулата на Слона и сред развалините на Ларша го оставят с известна неприязън към магията на Изтока. Той потегля през Коринтия към Немедия — второто най-могъщо след Акуилония хайборейско кралство. В града Нумалия той възобновява дейността си като крадец.
Пазачът Арус стисна арбалета в тресящите си ръце и почувствува капки лепкава пот да избиват върху кожата му, докато гледаше проснатия на полирания под пред него отвратителен труп. Не беше никак приятно да се срещнеш със Смъртта в едно усамотено място през нощта.
Пазачът се намираше в огромен коридор, осветен от грамадни свещи, поставени в ниши по стените. Между нишите стените бяха покрити с драперии от черно кадифе, а между драпериите висяха щитове и кръстосани оръжия с фантастична изработка. Тук-там стояха фигурите на странни богове — идоли, издялани от камък и редки дървета, излети от бронз, желязо или сребро — неясно отразяващи се в блестящия черен под.
Арус потръпна. Още не бе свикнал с това място макар и да работеше тук като пазач вече месеци. Това бе една фантастична сграда, един огромен музей и къща с антики, която хората наричаха Храмът на Калиан Публико. Тук имаше редки находки от целия свят и в този момент Арус стоеше в огромната смълчана зала и бе вперил поглед в проснатия труп на богатия и могъщ собственик на Храма.
Дори обърканият мозък на нощния пазач бе забелязъл, че човекът изглежда странно по-различен от тогава, когато бе минавал по Палийския път в позлатената си колесница — надменен и деспотичен, с тъмни очи, в които проблясваше магнетична жизненост. Хората, които бяха ненавиждали Калиан Публико, едва ли щяха да го познаят сега в този унищожен куп тлъстини с изметналата се настрани виолетова туника и полуразкъсан халат. Лицето му бе потъмняло, очите му изскочили от орбитите си, езикът му висящ от зейналата му уста. Скъпоценни камъни блестяха по дебелите му пръсти.
— Защо не са му взели пръстените? — прошепна неспокойно пазачът. Изведнъж той трепна и се взря, а косата на тила му настръхна. През тъмните драперии, които прикриваха една от многото врати, влезе някаква фигура.
Арус видя пред себе си младеж с могъщо телосложение, гол, ако не се броеше небедрената му препаска и сандалите, обвързани високо над глезените му. Кожата му бе станала бронзова от загара на слънцето в пустошите и Арус неспокойно хвърли поглед на широките рамене, масивния гръден кош и здравите ръце. Един-единствен поглед към мрачното със широки вежди лице му каза, че мъжът не е немедиец. Изпод кичура разбъркана черна коса горяха опасни сини очи. Дълъг меч висеше, прибран в кожена ножница, окачена на пояса му.
Арус почувствува как кожата му настръхва. Той опипа арбалета си раздвоен между намерението да прониже със стрела тялото на чужденеца без много приказки и картината на онова, което би могло да се случи, ако не успее да го убие с първия изстрел.
Странникът погледна тялото на пода повече с любопитство, отколкото с изненада.
— Защо го уби? — попита Арус неспокойно.
Другият поклати рошавата си глава.
— Не съм го убил — отговори той на немедийски с варварски акцент. — Кой е той?
— Калиан Публико — отвърна Арус, опитвайки се незабелязано да се отдалечи.
В мрачните сини очи пробягна интерес.
— Собственикът на дома?
— Да.
Арус се бе изтеглил до стената. Той сграбчи дебелото кадифено въже, което висеше до него и силно го дръпна. Откъм улуцата се разнесе звънът на камбанка, както онези, които висяха пред всички магазини и домове и служеха за извикване на стражата.
Чужденецът трепна.
— Защо направи това? — попита той. — Така ще дойде пазача.
— Аз съм пазача, крадецо! — отговори Арус, събирайки смелостта си. — Стой там, където си. Не мърдай или ще те пронижа със стрела.
Пръстът му докосваше спукъка на арбалета; зловещото квадратно острие бе насочено в широкия гръден кош на другия. Чужденецът се озъби, тъмното му лице се наведе. Той не показваше признаци на страх, но изглежда се поколеба дали да се подчини на заповедта или да рискува да избяга. Арус облиза устни и кръвта му се смрази, защото той ясно виждаше, че в очите на чужденеца се борят предпазливостта и намерението да убие.
А след това той чу вратата да се отваря с трясък и смесица от гласове и той пое дълбоко дъх с чувство на благодарно изумление. Чужденецът се напрегна и яростно се огледа с обезпокоения поглед на изненадано животно, когато половин дузина мъже влязоха в залата. С изключение на един, всички те бяха облечени в огненочервените туники на нумалийската полиция. Бяха въоръжени с къси мечове и бойни секири — оръжия с дълга дръжка, наполовина пики, наполовина брадви.