— Говори, плъх! — изрева той. — Отговори на въпроса.
— О, Митра, милост! — изпищя клетникът. — Кълна се, че…
Постхумо го удари жестоко, първо от едната страна на лицето, после от другата, след това го стовари на пода и го ритна с злобна точност.
— Милост! — изпъшка жертвата. — Ще… ще кажа всичко…
— Тогава ставай, псе! — изрева Постхумо. — Какво лежиш там, хленчейки?
Дионий хвърли бърз поглед към Конан за да види дали той е впечатлен.
— Виждаш какво става с онези, които се опъват на полицията. — каза той.
Конан се изплю с насмешка на презрение.
— Онзи е слабак и глупак. — изръмжа той. — Нека само един от твоите ме докосне и ще му пръсна червата по пода.
— Готов ли си да говориш? — попита уморено Деметрио.
— Всичко, което знам — хълцаше помощникът, докато се изправяше с мъка на краката си, скимтейки като пребито куче, — е, че Калиан пристигна в дома малко след като аз се прибрах… напуснах Храма заедно с него… и отпрати колесницата си. Той заплаши да ме изхвърли, ако някога проговоря за това. Аз съм беден човек, без приятели, без подкрепа. Без службата ми при него ще умра от глад.
— Не ме интересува! — каза Деметрио. — Колко време остана в дома ти?
— Може би до около половин час преди полунощ. След това си тръгна, казвайки, че отива в Храма и ще се върне след като свърши онова, за което отива там.
— Какво е възнамерявал да направи?
Промеро се поколеба, но един изплашен поглед в посока на хилещият се Постхумо, който сви огромния си юмрук, скоро го накара да заговори отново: — Имало нещо в Храма, което искал да разгледа.
— Но защо е трябвало да идва тук сам, така скрито от другите?
— Защото нещото не беше негова собственост. Пристигна призори с един керван от юг. Хората в кервана нищо не знаеха за него, освен, че им било предадено от хората, пътуващи с керван от Стигия и че трябвало да се предаде на Карантес от Ханумар — жрец на Ибис. Онези, другите хора платили на собственика на кервана да го предаде лично на Карантес, но мошеникът смяташе да продължи направо за Акуилония по път, по който не се минава през Ханумар. Така че той попита дали може да го остави в Храма, докато Карантес не изпрати някой да го прибере. Калиан се съгласи и му каза, че той самият ще изпрати слуга за да информира Карантес. Но, след като хората си тръгнаха и аз отворих дума за пратеника, Каилан ми забрани да го изпращам. Той седеше, разглеждайки онова, което хората бяха оставили.
— И какво беше то?
— Нещо като саркофаг, каквито намират в древните гробници на Стигия. Но този бе кръгъл, като покрита метална купа. Беше от някакъв материал като мед, но по-здрав и бе гравиран с йероглифи като онези на древните менхири в южна Стигия. Капакът бе така изработен, че да се пристяга към тялото с някакви ленти от мед.
— Какво имаше в него?
— Хората от кервана не знаеха. Те само казаха, че онези, които им го били дали, казали че това е безценна реликва намерена между гробниците, дълбоко под пирамидите и че се изпраща до Карантес поради „любовта, която подателят изпитва към жреца на Ибис“. Калиан Публико вярваше, че в саркофага е скрита диадемата на кралете-гиганти, на народите, които са обитавали онези мрачни земи преди там да се появят предците на стигийците. Той ми показа мотива, изгравиран на капака и се закле, че това била формата на диадемата, която според легендата, кралете-чудовища носели. Беше твърдо решен да отвори купата и да види какво съдържа. Беше се побъркал при мисълта за легендарната диадема, която била обсипана със странни брилянти, известни само на онази древна раса, всеки един от които струвал колкото всички скъпоценни камъни на днешния свят.
Предупредих го. Но малко преди полунощ той отиде в Храма сам, криейки се в сенките докато пазачът го подмине и след това влезе в Храма с ключа от пояса си. Наблюдавах го от сянката пред магазина на търговеца на коприна, видях го да влиза и се върнах у дома. Ако диадемата, или нещо друго с голяма стойност се окажеха в кумата, той смяташе да го скрие в Храма и да се измъкне тайно навън. А на сутринта щеше да вдигне голям шум и да каже, че крадци са разбили дома му и са откраднали собствеността на Карантес. Никой нямаше да знае за нощните му приключения освен кочияша и аз, а никой от нас не би го издал.
— Ами нощния пазач? — визрази Деметрио.
— Калиан не искаше да бъде видян от него; планът му бе да го разпъне като помощник на крадците. — отговори Промеро.
Арус с труд преглътна и пребледня, осъзнавайки коварството на работодателя си.