— Ами, — започна неохотно варваринът — дойдох за да открадна диамантена заморска чаша. Един мъж ми даде чертеж на Храма и ми каза къде да търся. Била в тази стая, — посочи с ръка Конан — в една ниша в пода, под меден шемитски бог.
— Тук казва истината, — обади се Промеро — но не мисля, че има и половин дузина хора на света, които знаят тайната на това скривалище.
— И ако я беше намерил, — язвително попита Деметрио, — щеше ли наистина да я занесеш на мъжа, който те е наел?
Отново в изгарящите очи проблясна презрение.
— Аз не съм куче! — прошепна варваринът. — Държа на думата си.
— Кой те изпрати тук? — заповеднически запита Деметрио, но Конан запази враждебното си мълчание. Войниците се върнаха от безуспешното си търсене.
— Няма скрити хора в сградата — обявиха те. — Претърсихме всичко. Открихме скрития капак, водещ към покрива, през който е влязъл варварина, както и резето, което е съсякал на две. Ако някой се опита да избяга оттам, ще бъде видян от охраната навън, освен ако не е избягал преди да дойдем. Освен това, човек който би се опитал да избяга оттам, трябва да нареди на куп някакви мебели за да може да стигне до капака отдолу, ако такива следи няма. Защо да не е излязъл през предната врата точно преди Арус да направи обиколката си около сградата?
— Защото — отвърна Деметрио, — тази врата е била залостена с резето отвътре и единствените ключове, които могат да помръднат това резе, са онзи в Арус и този, който виси на пояса на Калиан Публико. Обади се друг: — Мисля, че видях въжето, използувано от убиеца.
— Къде е, глупако? — възкликна Деметрио.
— В съседната стая. — отговори стражът — Това е едно дебело черно въже, обвито около една мраморна колона. Не можах да го достигна.
Той ги поведе към стаята, която бе пълна с мраморни статуи и посочи една висока колона. След това спря и се вгледа.
— Няма го! — извика той.
— Никога не е било там. — изсмя се Дионий.
— В името на Митра, там беше! Бе обвито около колоната малко над онези орнаменти. Тук е толкова мрачно, че не се виждаше много добре… но там беше.
— Ти си пиян. — каза Деметрио, извръщайки се — Много е високо за да бъде стигнато от човек, а никой не може да се изкатери по тази гладка колона.
— Един цимериец би могъл. — прошепна един от мъжете.
— Възможно е. Да кажем, че Конан е удушил Калиан, вързал е въжето около колоната, прекосил е коридора и се е скрил в помещението със стълбището. Добре, но как тогава го е свалил след като ти си го видял? Той беше с нас откакто Арус е видял тялото. Не, казвам ви, че не Конан е извършил убийството! Мисля, че истинският убиец е убил Калиан за да вземе онова, което е било в купата и сега се крие в накакво тайно място в Храма. Ако не можем да го намерим, ще трябва да обвиним варварина за да удовлетворим справедливостта, но… къде е Промеро?
Те се бяха върнали при неподвижното тяло в коридора. Дионий силно извика за Промеро, който излезе от стаята, в която се намираше празната купа. Той трепереше и лицето му бе бяло.
— Какво има сега, човече? — възкликна Деметрио раздразнено.
— Открих един символ на дъното на купата! — изтракаха зъбите на Промеро. — Не някакъв древен йероглиф, а съвсем отскоро поставен. Знакът на Тот-Амон, стигийският магьосник, заклет враг на Карантес. Той трябва да е намерил купата в някоя мрачна пещера под омагьосаните пирамиди! Боговете от онези времена не са умирали както умират хората — те само изпадат в дълбок сън и техните поклонници са ги затваряли в саркофази, така че никоя чужда ръка да не смути съня им! Тот-Амон е изпратил на Карантес смърт; алчността на Килиан е причината той да освободи този ужас, който сега дебне някъде около нас… и може би дори в този момент се прокрадва към нас…
— Я стига си се лигавил, глупако! — изрева Дионий и удари Промеро тежко през устата. — Е, Деметрио, — каза той, обръщайки се към следователя — не виждам какво друго ни остава, освен да арестуваме този варварин…
Цимериецът отстъпи, яростно гледайки, към вратата на стая, съседна на стаята със статуите.
— Вижте! — извика той. — Видях нещо да се движи в тази стая, видях го през драпериите. Нещо прекоси пода като тъмна сянка.
— Да-да! — изсмя се Постхумо. — Ние претърсихме тази стая…
— Той видя нещо! — извика Промеро с остър глас, зареден с истерична възбуда. — Това място е прокълнато! Нещо е излязло от саркофага и е убило Калиан Публико! То се е криело там, където не би могъл да се скрие човек и сега дебне в това помещение! Нека Митра ни запази от силите на тъмнината! — Той сграбчи ръкава на Дионий с вдървени пръсти. — Претърси отново стаята, господарю!