Петко Р. Славейков
Бойка Войвода
Мина ся късна вечеря,
време петляно настава;
силна му буря вееше;
буен дъжд рукна отгоре,
Бойка от къщи излиза,
буря й в нищо не бърка,
буен дъжд воля не спира…
Бойка саминка излезе,
тя ся към чучур упъти,
там над реката под брястът.
Седна саминка на камък —
на саморасъл бял камък,
седна там Бойка да чака.
Бурята тихна, утихна
и дъждът секна, престана.
Буен си порой протече;
страшно шумеше реката —
бряг ся над нея ронеше.
Бойка не гледа, не види
страшна ми върли стихии
как си бушуват, върлуват.
В мисли ся беше вглъбила:
нейните тежки въздишки
сливат се с речно шумтенье.
Вече петлите пропяха.
Полунощ стана, настана.
Бойка ся дигна, та стана,
в мрак ся наокол уникна,
уникна и ся ослуша.
Нийде ся нищо не види,
нищо отнийде не чува;
само звездите над нея
изново на свод небесен
ясно блещяха, трептяха.
Бойка ся жално нажали,
от очи сълзи пророни,
тръгна, назад ся повърна;
две стъпки Бойка пристъпи,
застана, пак ся ослуша.
Стъпки ся чуха надясно —
стъпки на Бойка познати;
знайно си лице идеше:
млад Стоян, млада войвода,
Бойкин ми драгий годеник —
годеник, верен любовник.
Срещна го Бойка посрещна
весела вече, засмяна
и му благатно подума:
— Видиш ли, драгий, чакам тя…
— Бойке ле, мило байново,
прошка, задет ся забавих.
Снощи си късно получих
писмо от нашът войвода:
скоро, по-скоро да стана,
вярна дружина да сбирам,
горе в Балкана да ида.
Прекопът гърци минали,
в наште предели навлезли,
пакости правят кървави:
де кого сварят, убиват;
градове палят и грабят,
а села пленят и харат
и вървят напред, та идат —
днеска са, утре при нази…
Мене ми писмо поръчва
през гора пътя да хвана,
горе зад гърци да ида,
заднината им да хвана.
Нямах аз време да дойда:
твърде за скоро прилетях:
„Сбогом, прощавай!“ да кажа.
Дай ръка, либе, прощавай.
Моля недей мя забравя!
Ако ся живо завърна,
скъпи користи твои са —
първий е обир за тебе.
Ако би на бой загина,
Като ти сърце прощава,
Просто да ти е от мене:
жени ся, Бойке, за други:
земи си, Бойке, кого щеш,
само да ти е по сърце
и по юнашство прилика.
Бойка Стояна изгледа,
нежно ся някак посчумри,
троснато малко продума:
— Та що би грижа таквази!
Туй ли остана да мислиш?…
Сетне ся Бойка усмихна
и с глас по-нежен подума:
— Праща ми сърце и воли
туй, що съм длъжна да сторя,
и ще го сторя, да видиш,
да видиш и да познаеш
как може Бойка без тебе!
Тръгваш ти, драгий, отиваш
на войска с вярна дружина,
тръгва и Бойка със тебе —
с тебе на войска да дойде!
Ти добре знаеш баща ми,
той е от стари бойници,
стрели у него с товари —
остри ми стрели пернати,
в чд и отрова калени;
копья у него пробойни,
сулици, саби, ножове,
с всякакво върло оръжье
цели са изби у него.
С коне са пълни обори,
с хранени коне жребяти.
Негово сърце юначно
ден и нощ тъжи и плаче,
що няма рожба момчана —
син, — на юнашство наследник,
на царска служба отмяна,
на войска да го прожоди
царю и роду да служи.
Ази сама съм, едничка,
аз за син и за дъщерка,
една у баща, у майка…
Аз сама с тебе ще дойда,
в любовта вярна на тебе
и на баща си в юнашство.
С гърди ща да тя закрилям
от остри стрели пернати,
със щит ща да тя забраням
от силни копья замашни…
В време безбойно на лагер:
моите коси — тебе сянка,
коленете ми — възглавье,
тънки ми пръсти — ветрило…
На моите гърди почивай,
както по жътва на нива.
— Бойке ле, вярна душице,
три години как ся любиме,
години как сме годени,
все си мя наум учила
за много неща, за всичко…
При твойта хубост и лепост
ти ся на разум отличаш;
но сега как ми приказваш,
сякаш че дете седмаче!
На войска не си ходила
и ти ся струва на тлака.
Сабята на сърп не мяза —
там иска сърце юначно;
очи там иска кървави —
кървави, непобоени;
ръце там иска корави
и силни мишци пъргави…
Страшно е войска на удар:
Трошат ся саби, ножове,
ломят ся копья, щитове,
гърди с гърди ся ударят;
падат юнаци в кръвта си,
брат тъпче брата ранена,
пред супостати излязва
на борба за смърт, за живот,
за слава и за отмъщенье…
Твоето сърце нежното,
твоите стави крехките
как могат стоя насреща?
Как могат трая, утрая
да гледат буйни войскари —
~ 1 ~