Выбрать главу

Петко Р. Славейков

Бойка Войвода

Мина ся късна вечеря, време петляно настава; силна му буря вееше; буен дъжд рукна отгоре, Бойка от къщи излиза, буря й в нищо не бърка, буен дъжд воля не спира… Бойка саминка излезе, тя ся към чучур упъти, там над реката под брястът. Седна саминка на камък — на саморасъл бял камък, седна там Бойка да чака.         Бурята тихна, утихна и дъждът секна, престана. Буен си порой протече; страшно шумеше реката — бряг ся над нея ронеше. Бойка не гледа, не види страшна ми върли стихии как си бушуват, върлуват. В мисли ся беше вглъбила: нейните тежки въздишки сливат се с речно шумтенье.         Вече петлите пропяха. Полунощ стана, настана. Бойка ся дигна, та стана, в мрак ся наокол уникна, уникна и ся ослуша. Нийде ся нищо не види, нищо отнийде не чува; само звездите над нея изново на свод небесен ясно блещяха, трептяха. Бойка ся жално нажали, от очи сълзи пророни, тръгна, назад ся повърна; две стъпки Бойка пристъпи, застана, пак ся ослуша. Стъпки ся чуха надясно — стъпки на Бойка познати; знайно си лице идеше: млад Стоян, млада войвода, Бойкин ми драгий годеник — годеник, верен любовник. Срещна го Бойка посрещна весела вече, засмяна и му благатно подума: — Видиш ли, драгий, чакам тя… — Бойке ле, мило байново, прошка, задет ся забавих. Снощи си късно получих писмо от нашът войвода:
скоро, по-скоро да стана, вярна дружина да сбирам, горе в Балкана да ида. Прекопът гърци минали, в наште предели навлезли, пакости правят кървави: де кого сварят, убиват; градове палят и грабят, а села пленят и харат и вървят напред, та идат — днеска са, утре при нази… Мене ми писмо поръчва през гора пътя да хвана, горе зад гърци да ида, заднината им да хвана. Нямах аз време да дойда: твърде за скоро прилетях: „Сбогом, прощавай!“ да кажа. Дай ръка, либе, прощавай. Моля недей мя забравя! Ако ся живо завърна, скъпи користи твои са — първий е обир за тебе. Ако би на бой загина, Като ти сърце прощава, Просто да ти е от мене: жени ся, Бойке, за други: земи си, Бойке, кого щеш, само да ти е по сърце и по юнашство прилика.         Бойка Стояна изгледа, нежно ся някак посчумри, троснато малко продума: — Та що би грижа таквази! Туй ли остана да мислиш?… Сетне ся Бойка усмихна и с глас по-нежен подума: — Праща ми сърце и воли туй, що съм длъжна да сторя, и ще го сторя, да видиш, да видиш и да познаеш как може Бойка без тебе! Тръгваш ти, драгий, отиваш на войска с вярна дружина, тръгва и Бойка със тебе — с тебе на войска да дойде! Ти добре знаеш баща ми, той е от стари бойници, стрели у него с товари — остри ми стрели пернати, в чд и отрова калени; копья у него пробойни, сулици, саби, ножове, с всякакво върло оръжье цели са изби у него. С коне са пълни обори, с хранени коне жребяти. Негово сърце юначно ден и нощ тъжи и плаче, що няма рожба момчана — син, — на юнашство наследник, на царска служба отмяна, на войска да го прожоди царю и роду да служи. Ази сама съм, едничка, аз за син и за дъщерка, една у баща, у майка… Аз сама с тебе ще дойда, в любовта вярна на тебе и на баща си в юнашство. С гърди ща да тя закрилям от остри стрели пернати, със щит ща да тя забраням от силни копья замашни… В време безбойно на лагер: моите коси — тебе сянка, коленете ми — възглавье, тънки ми пръсти — ветрило… На моите гърди почивай, както по жътва на нива. — Бойке ле, вярна душице, три години как ся любиме, години как сме годени, все си мя наум учила за много неща, за всичко… При твойта хубост и лепост ти ся на разум отличаш; но сега как ми приказваш, сякаш че дете седмаче! На войска не си ходила и ти ся струва на тлака. Сабята на сърп не мяза — там иска сърце юначно; очи там иска кървави — кървави, непобоени; ръце там иска корави и силни мишци пъргави… Страшно е войска на удар: Трошат ся саби, ножове, ломят ся копья, щитове, гърди с гърди ся ударят; падат юнаци в кръвта си, брат тъпче брата ранена, пред супостати излязва на борба за смърт, за живот, за слава и за отмъщенье… Твоето сърце нежното, твоите стави крехките как могат стоя насреща? Как могат трая, утрая да гледат буйни войскари —