Невяста Райка още не се беше
отсрамила и срам над къщи падна.
Тъй бива то… Край плет помине някой,
лулата си отърси и замине,
а, току-виж, подпушило завчас:
повейне ветрец — и гони белата!
Отде повя сирака, той самичък
си знаеше — а тласна го залисан
во бурята на чувства, що душа му
опустошиха, първий вихър още
несмогнала да преживее — както
гора в пожар: недогасена искра
избий и с двойна сила плам се емва,
и зелента превръща се на пустош.
Не го свъртя во къщи веч съвсем
и работата, подновена пак,
като обувка скъсана подритна
и се извърна той в несвяст от нея.
Па и сама се работа извърна
от майстора, полека, неусетно.
И да се не извърне! Со зори
излезе чак — чак вечер се додътри,
нарязан гръста. Работа го чака
и хората припират — ден за ден,
и никой веч при него не завръща…
Търпеньето е с край. Не изтърпя
неволната му майка; ала кешки
до гроб да бе търпяла — не би чула
от чедото си нечедовни думи.
Когато му натякна тя — за смях
и на децата че е станал вече —
извърна се той сопнато към нея:
„Теб що ти е? Нали на мен се смеят!
Аз и смехът, и мъката си зная.“
Ни думица горката му невяста
не смя да каже; денем по шетня,
по работа насам-натам, а сутрин
притуляше възглавието си, мокро
от сълзи, майка да го не съгледа.
И ето пак за всички драга пролет
довя долняка топъл откъм юг.
За работа се хора заловиха,
а Бойко плъзне все по механите.
Дома намръщен и по механите
такъв по цели недели — и в миг
налетя го на гняв и ядни думи,
от тъмното мълчание по-зли,
и няма край… През лятна жега тъй
се мъкнат мудно тежки дни и мъка
е на душата, а когато рухне
дъжд и градушка, дваж по дотежней.
Изходиха и врачки, и знахари,
какво не му замесваха во хляба,
с какво не билье нощем го димиха —
не би късмет. С магии скритом вшити
в елека, той излизаше из къщи
и връщаше се вечер пак пиян.
Как падаше невести на сърце,
какво тежеше мйци на душата,
що ги е чужди еня — път минават,
безпътни думи думат: „Бъчеваря
завърза пъп за бъчвата!“ Не страя
и не понесе срам на старини,
при пролет още грижната му майка
на одъра се гътна — и не стана.
При смъртний час доведоха пиян
от механата Бойка. Но от него
се старата отвърна с тежки думи:
„Да ти не бъде просто ни от бога,
нито от майка, синко!“ — издъхна.
Главата му со друго беше пълна
и майчините думи дали той
чу и разбра, кой знае. Само сбра
устата му усмивка странна; миг
на устните му застояна, тихо
изчезна тя, тъй както се яви…
Ей на изход година, откакто Бойко
се бе оженил — и година как е
живота на невястата почернил.
И мълком тя пренасяше обиди
от някога обичния си мъж,
и мълком сълзи ронеше — в света
саминка, като капчица на стряха.
„Живот е даден — всякой во живота
с честта си“ — тъй раздумваше се тя
со майчини си думи, и се плахо
ослушваше в сърце си, че под него
се беш ерожба зародила. Бойку
тя неведнъж наканва се да каже,
а нещо я за гърлото притисне
и вместо думи сълзи я избият.
Сам можеше и той да види ясно,
невястата му че ще стане майка
наскоро, ала кой ти я поглежда!
А приближава съдбоносний ден
и го сеща… Нещо й е мъчно
и радостно — и иска й се нему
да повери туй, що душа й мъчи
и тайно радва: „Негли пък това
го сепне, друго ако не помага!“
Отдавна слънце зайде и нощта
над уморено село се надвеси.
Прибират се работници дома,
коля скриптят, понесли от полето
на гумна тежки снопи… Отдалеч
тя стъпките неравни на мъжът си
дозе, на прага къщен се изправи
да го посрещне. Залюляно той
пред нея се възпря и я кръвнишки
изгледа изпод вежди: „Да не би
и ти да ми запречаш път!“ — се сопна,
и на жена си погледа свенлив,
без да съгледа — хласна я с коляно,
събори я на подът и отмина,
като промъмра, скърцайки со зъби:
„Че в механата ми отбиха път —
и ти ли пък ще ми отбиваш вкъщи!“