— Имрагарн — казва тя със смразяващ кръвта глас. — Аз съм най-лютият ти враг, заставал някога пред теб, защото съм смъртта, а ти ми принадлежиш…
Имрагарн понечва да вдигне ръце, но това е безсмислен жест, по-скоро примиренчески, отколкото отбранителен.
— Истина е — простенва той. — Дори да можех, нямам право да ти противостоя, защото бях дарен с повторен живот, а това е повече, отколкото би могъл да поиска човек.
Хела протяга към него мъртвешки белите си ръце. Върху лицето на Имрагарн е изписано обожание, което е странно, защото за теб ужасната царица не е нищо повече от едно ухилено чудовище от кости и сухожилия. Възможно е обаче Имрагарн да вижда другата й същност, която по думите на мнозина — е неописуемо прелестна. Двамата изчезват във въздуха, а мостът остава студен и пуст. Продължи на 98.
520
(ТАРИКАТ) По пътеката на отсрещния бряг забелязваш група лодкари, които се прибират вкъщи. Провикваш се към тях с думите:
— Ако искате почти даром да спечелите торба сребро, елате отсам. Казано ми беше да пазя знамето на мага Вил, но сега си припомних, че имам неотложна работа. Дръжте знамето, докато се върна, и ще ви възнаградя щедро. Ако това не е истина, да не съм повече великият ковчежник на рода Вил!
Запътваш се на известно разстояние в сенките, сетне се връщаш обратно. Ти (и съотборниците ти, ако има такива) се скриваш и чуваш лодкарите да обсъждат как ще похарчат парите, които си им обещал. Върви на 525.
521
Гласът на твоя покровител — някак глух и далечен — звучи през медальона:
— Връзката сега е трудна, тъй като си стигнал по-долно ниво — казва той, — Намерил си парченце калиум. Ако го вземеш, дръж ковчежето добре запечатано, тъй като калиумът е летлив метал, който избухва, когато се навлажни.
Мини на 319.
522
Тичаш към порутения параклис, без да обръщаш внимание на отвесната бездна от двете ти страни. Зейналият вход на параклиса изглеждаше зловещ преди няколко мига, но сега ти предлага най-добрата закрила срещу откачените фетишисти.
Те очевидно не възнамеряват да те последват в параклиса, защото ги чуваш да стенат от суеверен ужас, когато го достигаш. Техният шаман обаче още не е приключил с теб. Той насочва кокаления си жезъл към последния играч от бойния ред (единственият играч, ако играеш сам) и изрича ужасното заклинание Размекване на костите. Въпросният играч трябва да хвърли два зара, опитвайки се да получи резултат, равен на или по-малък от психическите си способности. Ако не успее, той или тя губи по една точка от бойното си майсторство и нюха до края на приключението.
Достигаш спасителния параклис, обръщаш се и наблюдаваш как фетишистите си тръгват обратно надолу по склона, изчезвайки в мъглата, която ги обгръща. Прехвърли се на 339.
523
Опаловият медальон оживява с писукащи звуци.
— Това може да е последната ни връзка — казва гласът на твоя покровител. — Можеш да използваш вратите зад теб като сал, за да пресечеш рова. Твърдото кратско дърво е устойчиво на горещина и макар да потъва във вода, плава върху разтопена лава. Действай бързо, защото в този миг Айкън Безбожника приближава към…
Енергията на медальона се изгубва, оставяйки съвета на твоя покровител да отеква в главата ти.
Обърни на 132.
524
— Глупаво безразсъдство — изсъсква тя, когато пристъпваш, за да я нападнеш. Гънките на мантията й се разтварят, за да открият две слаби ръце, обсипани с блестящи пръстени. — Аз съм Лариша Дарителката и твоята мисия можеше да бъде успешна единствено и само с помощта, която аз можех да ти предложа. Ти загуби правото на тази помощ поради собствената си глупост. Върни се в бойните ровове… и умри!
Тя задвижва безбройните си пръстени напред-назад и изрича заклинание, преди да успееш да я спреш. Внезапен порив на въздуха те вдига от земята. Знаеш, че това не е естествен вихър, а страховита първична енергия. Тя те понася със светкавична скорост през лабиринт от стаи и тунели, запращайки те накрая върху пода на застлан с червен килим коридор. Всеки играч трябва да загуби една точка издръжливост. Бавно се надигаш, разтърсен и натъртен, и се мъчиш да се ориентираш къде си.