Сега зимата отново чукаше с костеливите си пръсти в умовете им. Те с копнеж гледаха на юг и очакваха да видят дали Лейтенанта няма да отдели повече внимание на една посока вместо на друга.
Те не биха се осмелили да го безпокоят дори заради живота си. Даже Мауки не се решаваше да се намеси. И когато видяха, че през постовете към Лейтенанта идва някакъв мъж с явното намерение да го заговори, направо не повярваха. Неколцина се опитаха да го спрат, но той високомерно ги отмина.
При по-малко напрегнат момент човекът би бил смешен. Беше як, с къс врат и масивна чорлава глава върху прилични на биволски рамене. Тялото му беше покрито с пелерина, достатъчно дълга за обикновен човек, но на него му стигаше едва до бедрата. На главата си имаше килната шапка, украсена с перо, на бедрото му висеше сабя, през гърдите му бе превързана ярка лента.
Той безцеремонно се изправи пред Лейтенанта, размаха тържествено шапка и се поклони.
Лейтенанта беше толкова изненадан, че не можа веднага да отвърне на поздрава. Той огледа внимателно човека отгоре до долу — после пак от тежките ботуши до вече поставената на главата накривена шапка.
— Генерале — започна натрапникът, — дойдох да ви изкажа моето уважение.
— Не съм генерал и ако искаш да разговаряш с мен, вземи разрешение от старши сержанта. Полард! Кой е пуснал този човек?
— Един момент — каза чорлавият. — Имам предложение, което ще ви осигури храна и работа.
— Много си самоуверен. Да не ни смяташ за хора, които могат да бъдат купени?
— Храната е необходимост, генерале. Позволете ми да се представя. Аз съм дук льо Кроасо.
— Дук? Мога ли да попитам на какво?
— На град, генерале. Преди три години получих титлата лично от краля.
— От краля?
— Краля на Франция, негово величество Ренар Първи. Ето акредитивите ми. — Той извади изпод пелерината си един свитък и го разви.
Без да го докосва, Лейтенанта прочете многословното писание в протегнатата ръка.
— Ренар Първи беше екзекутиран преди половин година. А аз нямам нищо общо с политиката на Франция. Мисля, че напразно губим време.
— Генерале, не съди така строго. Моят град, Сен Юбер, падна в ръцете на един бандит на име Деспар, бивш редник от френската армия, който се мисли за достоен да бъде господар на моите хора и ги потиска.
— Това не ме засяга. Стража, придружете този човек до постовете.
— Но храната… — каза дукът и злобно се ухили.
Лейтенанта кимна на часовия да ги остави сами.
— Какво храната?
— Селяните имат храна. Ако направите каквото ви кажа, тя ще бъде ваша.
— Къде е този град?
— На югозапад. За вас и вашите хора на около една седмица път; за мен два дни.
— Ти очевидно си имал и войници. Какво се е случило с тях?
— Може би е неразумно, генерале, но преди няколко месеца се освободих от техните услуги.
— Значи искаш да завземем града, да те върнем и… Момент! Какво ти е?
Човекът се беше подпрял на бетонната стена. Дишаше тежко, беше вдигнал ръка до гърлото си, очите му бяха започнали да се подуват, на устните му избиха кървави петна. Трепереше.
— Стара рана… — отвърна задъхан той. — Газ…
Лейтенанта извади пистолета си и махна предпазителя.
— Не! Не, не! — изкрещя дукът. — Не е болест, кълна се! За бога, кълна се в името на вашия крал…
Чу се изстрел. От ръката на Лейтенанта се вдигн облаче пушек. Чорлавият рухна на камъните. Лейтенант се отстрани от потръпващото тяло и махна с ръка.
— След един час тръгваме. Не е необходимо да ви предупреждавам да не се доближавате до трупа. Мауки, събери ми нещата.
— А минохвъргачките и оръдията? — попита Джани и погледна разтревожен любимците си, а след това умолително Лейтенанта.
— Разпредели ги между хората. Не са тежки. Седемдесет и шест милиметровото остави. И без това още довечера ще се наложи да го изоставим.
— Си — отвърна доволен Джани.
След малко се появи сержант Ханли.
— Трети полк е готов, сър.
Приближи се и един по-възрастен боец, Чипър.
— Първи полк е готов, сър.
Тау-тау сновеше насам-натам и правеше последна проверка на личния състав — познаваше и помнеше всички до един. След това докладва отсечено:
— Втори полк е готов, сър.
Обхванат от чувство за новата си роля, Джани рапортува:
— Първа батарея в пълен състав, сър.
Но не беше прав. От Първа батарея на Четвърта бригада, полево оръдие калибър 0.65, бе останал само един човек — останалите се бяха издавили в придошлите води на Сома. За момент хората се огледаха и разбраха колко са малко, колко много са измрели и си спомниха всичко, което се беше случило; и усетиха студа във вятъра, духащ откъм безбройните осеяни с гробове мили.