— Уийзъл! — извика Лейтенанта. — Ти с разузнавачите на хиляда метра пред нас. Боншам! Ти си в ариергарда. Застрелваш всички изоставащи. Чипър и Хереро, вие на фланговете! Четвърта бригада! Ходом, марш!
Вятърът виеше над изоставения рид, търсейки да отвее нещо. Но от лагера бяха заличени почти всички следи, както бяха заличавани и всички следи по пътя, за да не бъдат проследени. Вятърът трябваше да се задоволи с пелерината на мъртвеца, която повдигаше от краката му, и с ярката лента, която развяваше над изстиващото му лице.
Малкълм крачеше до Лейтенанта и от време на време поглеждаше спокойния му профил. Не можеше да се отърве от гледката на дука — как се опитваше да спре куршума с ръце и молеше за пощада.
— Лейтенант — каза предпазливо и почтително той, — ако… ако някой от твоите хора са зарази от войнишка болест… ще го застреляш ли?
Очевидно имаше предвид себе си. Лейтенанта не го погледна. Върху лицето му премина сянка на отвращение.
— Случвало се е.
Малкълм избегна категоричността на отговора.
— Но откъде можеш да знаеш? Откъде знаеше, че човекът е заразен? Газът не…
— Знам. Той щеше да умре.
— Тогава… тогава…
— Ти си виждал хора да умират от войнишка болест, нали?
— Разбира се.
— Когато дойдоха първите вълни на болестта, ти си бил в Англия. Тук малко след като един човек се разболее, се заразява цялото отделение. Никой не знае как се разпространява болестта. Някои казват чрез въшките, други — по въздуха. Има само един начин да се спаси ротата и това е да се избие отделението.
— Но… някои имат имунитет.
— Може би. Докторите, които се опитаха да направят проучване, също измряха. Но да престанем с този разговор, Малкълм.
Известно време вървяха, без да говорят, и постепенно забравиха за случая. Достигнаха до широка долина, осеяна с млади дръвчета. Тук-таме изпод храстите стърчаха порутени каменни стени; виждаха се и изоставени къщи със зейнали избити прозорци. Тук някога бе имало процъфтяващ град. Но Лейтенанта търсеше единствено да види катерички, зайци и птици — онези войнишки гайгерови броячи, на които мнозина дължаха живота си. Те показваха, че мястото не е радиоактивно. Многото отломъци затрудняваха ходенето през града и войниците вървяха през покрайнините, предпочитаха старото бойно поле пред гробницата на цивилизацията. Затрупан с пръст преди цели дванадесет години лежеше танк, оръдието му мълчаливо бе насочено към бягащите на юг облаци.
Мъжете не вървяха в някакъв походен строй, но въпреки привидния безпорядък съществуваше определен план. Те бяха разположени по окръжност с диаметър двеста метра, което позволяваше бързо прегрупиране за отбрана от всеки възможен ъгъл на нападение и бързо преодоляване на всяко срещнато препятствие, като най-предната точка просто се отваряше и те го обгръщаха. Но самото движение на мъжете беше съвсем независимо от организацията, защото те вървяха, както навремето летяха пилотите на остарелите самолети — не от точка до точка, а от укритие до укритие. Всички открити пространства се прекосяваха с максимална бързина, ако не можеха да се заобиколят. Разположените на еднакво разстояние един от друг постове бяха много гъвкави и бързо реагираха на опасността; те също образуваха произволен кръг с изключение на ариергарда, който беше разположен в дълга линия, за да може по-добре да хване всеки умишлено изостанал войник или да освободи падналите в ямите, които изобилстваха в цялата страна — добре замаскирани, изкопани да попречат на войниците да се придвижват, а сега използвани от селяните за набавяне на дрехи и оръжие.
Единственият, който имаше свобода на движение за своята малка група, беше Бълджър. Пъхнал в пояса си гол, готов за действие щик, нахлупил заплашително каската над очите си, той газеше в плискащата се около глезените му рядка кал и се появяваше изневиделица вътре и вън от походния кръг, изпреварваше авангарда, проверяваше терена напред, след това се влачеше с още двама или трима облечени като плашила бойци да рови в някое подозрително хълмче по земята и понякога да изпрати човек да промени целия маршрут на похода, за да приберат запасите от открития таен склад. При успешен ден Бълджър поднасяше на вечеря птици, лук, останали незнайно откога консерви телешко, плесенясали сухари и диви картофи от запасите си, които, изглежда, имаха капацитет на цял обоз. А когато се разпределяха главните находки, Бълджър изпитваше радост от личния си принос, радост, която надвишаваше, ако това изобщо беше възможно, радостта на неговия лейтенант от постигнатата без жертви победа! Бригадата казваше за Бълджър, че чувал от четири километра как расте картоф и надушвал консерва с телешко от пет.