— Вие… всичките ни запаси ли ще вземете?
— Няма да се обременяваме с тях, мадам. Противно на старото схващане армията се бие лошо на пълен стомах.
Тя въздъхна облекчено.
— В такъв случай ще преживеем зимата.
— Няма да можете, ако не намерите друг начин да се отървете от пушека — усмихна се Лейтенанта.
— Да, прав сте. Но не винаги нападенията се провеждат от такъв талантлив офицер като вас.
— Все пак понякога и това става. — Лейтенанта протегна крака, облегна се, разкопча яката на куртката си, сложи колана на масата и откопча кобура на пистолета.
Старата жена се накани да каже още нещо, но в този момент часовият троснато отговори на някого и се отмести да влезе Полард.
Полард, маниак на войнишка служба, застана мирно, дългите му мустаци стърчаха.
— Е? — попита Лейтенанта.
— Сър, проверявах откритите от Бълджър складове и…
— Защо ги проверяваш? — прекъсна го Лейтенанта. — Призори заминаваме.
Полард прие съобщението спокойно.
— Исках да докладвам, сър, че открихме трийсет и един пленници.
— Нахрани ги, разстреляй ги или ги завербувай — каза Лейтенанта, — но ме остави да си довърша вечерята спокойно.
— Сър, тези хора са затворени голи в подземна килия. Четиринадесет от тях са англичани. Използвани са като впрегатни животни за оране, сър. Казват, че са пленници и ги третират като роби. Един е полудял, а и за още двама не съм сигурен. Гърбовете им са нашарени от камшици. Казаха, че от Шестдесет и трети полк са останали само те.
— Диксън! Това е полкът на Диксън! — възкликна Малкълм.
Лейтенанта се наведе напред заинтересован.
— Бил Диксън?
— Същият — отвърна Малкълм.
— Казват, че е мъртъв, сър.
— Честна дума… — надигна се Малкълм развълнуван.
Лейтенанта му махна да седне.
— Доведи старейшината на селото, Полард.
— Слушам, сър.
Старата жена почукваше нервно с бастуна си, очите й трескаво светеха.
— Генерале…
— Тихо — изсъска Мауки.
В стаята стана съвсем тихо, само от време на време изпукването на някое дърво в камината и движението на сенките създаваха чувство за живот. Пламъкът осветяваше половината от лицето на Лейтенанта, което не изразяваше нищо освен задоволството на човек, който току-що се е нахранил до насита.
Двама войници вкараха старейшината. Малките му очи бяха жестоки и кръвясали, тялото му се тресеше. Неочаквано страхът му премина и той втренчи поглед в Лейтенанта.
— Когато дойдохме — каза Лейтенанта, — видяхме замаскирани ями. В тях имаше човешки кости.
— Войнишка болест! Кълна се, генерале…
— А току-що открихме тридесет и един пленници. Войници, които вие сте превърнали в роби.
— Имахме такава голяма оран и толкова малко мъже…
— Ти си виновен за това. Полард, предай го на войниците, които си открил.
— Не, не! Ваше превъзходителство! Те не са измъчвани, кълна се! Ние не ги избихме, макар че те ни нападнаха…
— Когато го изкарате навън, разходете го малко наоколо, така че този мръсник да се научи да уважава войниците — заповяда Лейтенанта.
— Ваше благородие…
— Изпълнявай, Полард.
— Но, ваше превъзходителство! Те ще ме разкъсат на парчета. Ще ми извадят очите…
— Аз ли съм виновен, че не си се отнасял с тях добре?
Старата жена се наведе към Лейтенанта.
— Имай милост, генерале.
— Милост ли? — каза Лейтенанта. — Доколкото си спомням, когато става дума за селяни и войници, милост не съществува.
— Но на силата се отговаря със сила — отвърна старата жена. — Старейшината е добър човек. Трябва ли в една нощ да лишиш тази къща от двама мъже? Какво ще правим без старейшина? В селото сме седемстотин души и от тях само сто и петдесет мъже…
— Ако оцелее до сутринта, оставете го да живее. Чу заповедта ми, Полард.
— Ще им дам пълни права! — проплака старейшината. — Дял от нивите, глас в съвета…
— Можеш да съобщиш това на онези нещастници — каза Лейтенанта на старши сержанта. — Който допусне да бъде пленен, не е достоен да бъде войник. Действай, Полард.
Отведоха старейшината и Лейтенанта отново се отпусна. Грета напълни канчето му с вино и той пи.
Другите жени в стаята мълчаха. Децата престанаха да плачат. Огънят бавно угасваше.
Скоро в горния край на стълбата се чу шум и часовият вдигна пушката си, преграждайки пътя на няколко мъже, чието единствено желание, изглежда, беше да се втурнат долу и да благодарят на своя освободител. Накрая те разбраха, че часовият няма да пусне никого, и си отидоха.
— …глас в съвета — чу се престорено сърдечният глас на старейшината. — Известно време ви наблюдавах… Радвам се да имам такова попълнение…