Жените в стаята се размърдаха. Детето проплака, майка му отново го гушна и то притихна. Върху огъня бяха хвърлени дърва и стаята стана весела и светла.
— Ти си добър човек, генерале — каза старата жена с дрезгав глас.
Грета седеше в нишата до комина, красивото й тяло бе напълно неподвижно, очите й бяха втренчени в Лейтенанта.
Дълго след това Лейтенанта лежеше на най-отдалеченото от вратата легло, гледаше догарящите въглени в камината и се наслаждаваше на временния отдих. Утре отново щяха да бъдат на поход, на път към Генералния щаб, без да знаят какво ги очаква. За първи път той с пределна яснота разбра, че войната е свършила. Разбра също с малко тъга, че Англия и неговият народ са забранени за него — бяха го отхвърлили, може би завинаги.
Огънят бавно загасваше и повечето хора в стаята спяха, жените на леглата близко до стъпалата, децата с тях. Малкълм се беше увил в едно одеяло до огъня. Лейтенанта наблюдаваше как огънят угасва — гледаше през един процеп в завесата, която го скриваше от останалите в стаята.
Инстинктивно усещаше, че Мауки лежи точно зад процепа като жива преграда за всичко, което може да потърси достъп до неговия безценен и любим командир. В предната част на стаята се чу шумолене на парашутна коприна и скърцане на легло. Лейтенанта наостри сетива, но не почувства никаква опасност. Боси крака стъпваха неуверено по рогозката. Огънят хвърли върху завесата сянка на заоблено тяло. Стъпките дойдоха по-близко.
Мълниеносно като удар на змия Мауки стисна грубо глезена на жената. Беше Грета.
Лейтенанта се изправи на лакът и тихо каза:
— Пусни я да мине, глупако!
Мауки дойде на себе си. Кожата й в ръката му беше мека, ръцете й не държаха оръжие. На слабата светлина от огъня парашутната коприна разкриваше заоблените форми на прекрасното й тяло. Мауки засрамен я пусна. И когато тя отново събра кураж и влезе при Лейтенанта, той отиде в другия край на стаята и легна.
За момент се заслуша в неясния шепот, чу мек богат смях и се усмихна доволен.
Един подир друг тлеещите въглени угаснаха. Мауки спеше.
ГЛАВА 4
Цяла сутрин бригадата прехвърляше хълм подир хълм, без да поддържа определен курс. Вървяха към целта по обиколни пътища. Беше тежък и за Малкълм безсмислен преход, защото само веднъж високо в планината бяха обстрелвани от снайперисти, които при тяхното приближаване изчезнаха като пушека от пушките си — скитници, които очевидно желаеха да се сдобият с припаси и оръжия, но не смееха да влязат в схватка с войска.
Малкълм беше стигнал от Генералния щаб до Четвърта бригада за четиридесет и осем часа бърз ход, а на Лейтенанта това отне безкрайно много дни обикаляне по височините с карта в ръка. „Щеше да е много по-различно, ако аз командвах“ — мислеше си Малкълм.
Когато по пладне спряха уморени на един хълм, извисяващ се над всички подстъпи, Малкълм все още се цупеше.
— Какво има? — попита Лейтенанта.
Малкълм го погледна невинно.
— Нищо.
— Хайде, изплюй камъчето.
— Е… мисля, че трябваше да разстреляш онзи селски старейшина. Диксън беше наш приятел.
Лейтенанта знаеше, че това е уловка, но отговори спокойно.
— Нямахме никакво доказателство, че селяните са убили Диксън. Бил беше прекалено добър офицер, за да се даде на селяни да го пленят.
— Не знаех, че ти е необходимо доказателство, за да го екзекутираш.
— За да бъда достатъчно честен, ще ти кажа, че го екзекутирах. Сега доволен ли си?
— Как така? Та аз със собствените си очи го видях да ни пожелава приятен път.
— Но видя и Тау-тау да връща оръжията на тридесет и един войника, измъкнати от Полард изпод земята. Кажи ми, Малкълм, защо трябваше да нажежавам повече атмосферата и да се ядосвам, когато с освобождаването на пленниците задачата беше изпълнена съвсем чисто? Селяните правят странни неща. Докато бяхме там, ако беше убит техният старейшина, можеше да се случи някакъв инцидент. Във всеки случай това вече е свършено.
— Искаш да кажеш, че онези войници…
— Разбира се. Може да се каже, че в селото е въведен военен режим. И защо не? Когато пристигнахме, мъжете там бяха малко. Те трябва да са оценили пристигането на още тридесет и един. И кой може да каже дали поради това мястото няма да стане по-силно? Тези въпроси обаче са извън моите задължения.
Малкълм ни най-малко не се успокои. Той гледаше смутено Лейтенанта, неочаквано почувствал се несигурен, изправен пред такава студена предвидливост. Всъщност Лейтенанта вече съжаляваше за смъртта на старейшината, напълно забравил, че именно той беше хванал и превърнал войниците в роби.
— Понякога не те разбирам — каза Малкълм. — Може би причината за това е, че съм бил по-малко от теб на фронта. Може би съм просто щабен офицер и винаги ще си остана такъв. Но… Е, ти не си последователен. Беше любезен с руския командир, а се отнесе със старейшината на онова село като с куче.