Лейтенанта не беше помислил по това. Мауки донесе обяда, сервира го на един камък и двамата офицери известно време ядоха мълчаливо. Лейтенанта привърши храненето и седна, загледан в обагрената от есента долина, без да я вижда.
Най-после проговори.
— Предполагам, че постъпих така, защото така го чувствах. Може би сме останали много малко кадрови офицери и затова имаме чувството, че трябва да се пазим. Може би се дължи на факта, че всички офицери са възпитавани да се мислят за стоящи над цивилните. Във всеки случай цялата тази каша започнаха цивилни, нали? Некадърно държавно управление, пазарлъци на дребно, философия „нека войникът свърши мръсната работа“ — тези неща станаха причина за войната. Руснакът беше професионалист. Но старейшината на онази община… Ба! Глупав, нетактичен човек, издигнал се от калта с измама, селянин без възпитание и кураж… Самата мисъл за него ме отвращава. — Той замълча, загледан в живописните склонове, после добави: — Толкова малко останаха от нас.
Малко стреснат от тихата му тъга, Малкълм не се реши да продължи. Нямаше куража да критикува един полеви командир.
Цял следобед се промъкваха като духове през запустели места, плашейки само зайци и птици. Привечер стигнаха до една някога индустриална зона, осеяна на около миля с отломки от постройки и машини.
Макар че още в самото начало на войната градът беше изравнен със земята, при всяко следващо затишие той беше възстановяван заради каменовъглените мини. Но след всяко оттегляне на армията мините отново бяха разрушавани, за да станат накрая напълно неизползваеми.
Водните резервоари — грамади издигаща се към небето ръжда — бяха чудновато наклонени. Постройките представляваха купища обраснали с пълзящи растения и кафяви бурени отломъци. След още десетина години мястото, с изключение на няколкото порутени, стърчащи като скелети срещу падащия полумрак стени, щеше да се изравни със земята. Разтопено стъкло хрускаше под ботушите, изкривени парчета метал свидетелстваха за силата на запалителните бомби и снаряди.
След като се увери, че мястото не е радиоактивно, бригадата бдително и мълчаливо се запромъква през развалините. Хората на Джани се потяха по неравния терен под тежестта на оръдията, проклинайки и тях, и усърдния труд на хората, издигнали някога този град.
Лейтенанта видя свръзката на Уийзъл да дава сигнал от един обърнат железопътен вагон, забърза и отиде до челната група.
Уийзъл мълчаливо сочеше към странно увиснала железопътна релса, стърчаща над една стена като бесилка. И наистина беше бесилка.
Четирима войници се полюшваха от лекия ветрец. Вонеше на разлагаща се плът. Върху камъка под тях с разкривени букви беше написано:
— Англичани — прошепна появилият се Полард.
Лейтенанта се огледа, видя напред входове на мината и купища боклук, върху които личаха следи като от чинни.
— Чувам долу хора — каза Уийзъл, залепил ухо до земята.
Един куршум удари товарния вагон и отскочи, звънтейки като скъсана струна на банджо.
— Мисля — каза Лейтенанта, — че това място е много добро за пренощуване. Джани! Артилеристите в действие!
На следващия ден и на по-следващия Малкълм ставаше все по-мрачен. Беше се сблъскал с невъзможен за решаване проблем и това го изнервяше. Той познаваше съвсем бегло Лейтенанта от военното училище в Сандхърст — тогава бяха шестнайсетгодишни кадети. Но не си го спомняше такъв, а по-скоро като тихо, весело момче с дяволито пламъче в очите. Но оттогава бяха минали седем военни години, две за Лейтенанта в Англия, пет за Малкълм. И петте години, които Лейтенанта беше прекарал на фронта, изглежда, бяха закалили едно стоманено острие, което можеше да се забие навсякъде.
Това не беше за вярване! Малкълм беше разчитал на своя чин и навика на подчинение, с които да върне Лейтенанта в Генералния щаб. Както и с приказките за онова, което Виктор иска да направи за него. Но умът на Лейтенанта не се подчиняваше нито на рутина, нито се поддаваше на измами… а сега той се връщаше, за да изгуби властта си! Малкълм беше съвсем сигурен, че Лейтенанта знае какво го очаква. Дали не беше разбрал за заповедите на генерала за реорганизация съгласно директивата на Британската комунистическа партия? Или беше постигнал достатъчен успех на фронта… прекалено голям, и беше сигурен в безопасността си? При толкова слаб Генерален щаб такъв независим човек не трябваше да се оставя да командва войски.